Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Не е заради нещо, което съм му написала.
— Щом казваш.
Очите й се присвиха още повече, докато пристъпваше напред.
— Имахме сделка. Аз спазих моята част.
— Браво на теб! Нека тази мисъл те топли, докато аз плувам по корем във водата при доковете на Адуа, а ти си тук и чакаш гуркулите да пробият… уф!
Витари се нахвърли отгоре му, гръбнакът му се изви назад под тежестта й и дъхът излезе на хриптящи пресекулки от дробовете му. Проблесна метал, чу се дрънчене на верига и пръстите й се плъзнаха около врата му.
— Ах, ти, сакат червей! Заслужаваш веднага да ти прережа шибаното гърло!
Коляното на Витари се заби болезнено в корема му, студеният метал погъделичка леко кожата на врата му, сините й очи се впиха в неговите. Блестяха, студени и твърди като камъните в кожения калъф. Смъртта чука на вратата. Спомни си я как душеше Айдър. Без да й мигне окото. И с лекотата, с която аз бих смачкал мравка, аз, сакатият и напълно безпомощен човек. Може би в този момент Глокта трябваше да бръщолеви несвързано, да е обезумял от страх, но вместо това единственото, което му мина през ума, беше: Кога за последно бях с жена върху себе си?
Глокта прихна развеселен.
— Ти въобще познаваш ли ме? — ревна той. Очите му се напълниха със сълзи едновременно от болка и от вълнение. — Началник Глокта, приятно ми е да се запознаем! Хич не ми дреме какво смяташ да правиш и ти много добре го знаеш. Заплахи, така ли? Ще трябва да се постараеш малко повече, рижа курво!
Очите й изскочиха от злоба. Рамото й се изнесе напред, а лакътят назад — тя беше готова да приложи цялата си сила. Достатъчна да вкара веригата във врата ми чак до изкривения гръбнак.
Глокта усети как влажните му устни се разтеглят в злобна усмивка. Давай.
Чу запъхтяното дишане на Витари зад маската. Действай.
Усети допира на острие в гърлото си. Студен допир. Беше толкова остро, че почти не го чувстваше. Готов съм.
Тя изсъска, вдигна металното острие и го заби в капака на сандъка до главата на Глокта. Изправи се и се обърна на другата страна. Глокта притвори очи и пое дълбоко въздух. Още съм жив. Усети странно чувство. Облекчение или разочарование? Не бих могъл да преценя.
— Моля те.
Каза го толкова тихо, та Глокта реши, че си въобразява. Витари стоеше с гръб към него, с клюмнала глава и стиснати треперещи юмруци.
— Какво?
— Моля те.
Наистина го каза. И я заболя, пролича си.
— Моля те, а? Мислиш ли, че молбите ще помогнат в този момент? Защо да те спасявам, наистина, защо? Дойде тук само да шпионираш за Сълт. Откакто си дошла, единствено и само ми се пречкаш! Изобщо не се сещам за някого, на когото да имам по-малко доверие, а аз не вярвам на никого!
Витари се обърна с лице към него, развърза връзките на маската си и я свали. На лицето й имаше ясно очертана разлика: кафяво около очите, челото и шията, бяло около устата, а през гърбицата на носа й минаваше розова следа от притискането на маската. Лицето на Витари се оказа с по-меки черти, много по-младо и доста по-обикновено, отколкото беше очаквал. Тя вече не изглеждаше никак страховито. Изглеждаше изплашена и отчаяна. Изведнъж незнайно защо Глокта се почувства неловко, сякаш беше нахълтал в нечия спалня, докато човекът вътре е гол. И когато тя коленичи пред него и лицата им се изравниха на едно ниво, той едва се сдържа да не извърне поглед.
— Моля те. — Очите й бяха насълзени, горната й устна трепереше, всеки момент щеше да се разплаче. Надниквам в скритите надежди зад коварната обвивка, това ли се случва в момента? Или е просто добре изиграна роля? Глокта усети как единият му клепач заигра. — Не го искам за себе си — почти проплака Витари. — Моля те. Умолявам те.
Глокта замислено разтри шията си и когато отдръпна ръка, по върховете на пръстите му имаше кръв. Съвсем малко кафеникаво петънце. Леко клъцване. Просто драскотина. Само милиметър по-дълбоко — и сега щях да пръскам кръв по прекрасния килим на пода. Само на косъм по-дълбоко. На такива тънки нишки се крепи животът. Защо да я спасявам?
Но той вече знаеше отговора. Защото толкова рядко го правя.
Завъртя се с усилие на капака на сандъка и седна с гръб към нея. Заразтрива мъртвата плът на крака си. Въздъхна дълбоко.
— Добре — каза рязко.
— Няма да съжаляваш.
— Вече съжалявам. Проклет да съм, как само се размеквам при вида на плачеща жена! Освен това сама ще си носиш багажа!
Извърна се с вдигнат пръст, но Витари вече беше сложила отново маската си. Очите й пак бяха сухи злобни цепки. Изглеждат като очи, които никога не проливат сълзи.