Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— И какви са тези знаци? — полюбопитствах аз.
Вампирът посочи с нищо незабележимо дръвче в близост до вдлъбнатината.
— Ето на това дърво Келнмиир е написал, че шатерци се канят да срутят след себе си подземния проход, водещ до реката, така че да не го търсим. Ще трябва да плуваме.
Аз буквално наврях носа си в кората на дървото, но нищо не забелязах. Никакви знаци, никакви резки, още по-малко букви.
— Да не си измисляш? — попитах подозрително.
— Ние с Келнмиир пътешестваме заедно стотици години — замечтано въздъхна вампирът. — За това време той измисли цяла система от знаци, състоящи се от едва забележими драскотини по дърветата, счупени по определен начин клони, разложени трупове на животни и така нататък. За градски местности се използват едни специфични знаци, за пещерите — други. И дори не се опитвай да ги откриеш, така или иначе няма да видиш нищо.
Изобщо нямах намерение да търся, приемайки всичко за някаква шега.
— Значи вървим към реката по земя — логично заключих аз.
По предварителни изчисления трябваше да стигнем до реката привечер. Разбира се, ако не се случи нещо непредвидено. По пътя се опитах да измъкна от Дхарм колкото се може повече информация за живота в Шатерския халифат. Той не знаеше много, но охотно отговаряше на всички въпроси чрез Стил. Както се оказа, наистина ни беше провървяло — Дхарм дори и да беше създаден изкуствено, притежаваше някои знания, получени в наследство от взетата за основа личност. И тази личност помнеше доста за устройството на Зекхар — градът, разположен най-близо до границата с Империята. Пленниците ги държали точно там, с не особено приятни цели — да ги използват като материал за опити и, разбира се, за да получат необходимата информация от тях. На това място в нашия разговор се включи и Велхеор, като дълго разпитва за методите, използвани от шатерци за развързване на езика, или по-точно казано, мъченията. Стил се мръщеше, но послушно предаваше на вампира отговорите на Дхарм. За щастие, Ейнджъл през цялото време се стараеше да е колкото се може по-далеч от Велхеор, така че Стил не беше застрашен от разкриване. Всъщност между вампира и шатереца се получи доста интересна симбиоза. Чувайки тяхната история, Велхеор сериозно се заинтересува от връзката между двете съзнания и започна така да гледа към Стил, сякаш пресмяташе как по-лесно да го препарира за изследвания.
Може би това не бяха най-приятните часове в живота ми. Предвижването през Прокълнатите земи беше много изтощително, но бих казал, че имахме късмет и всичко мина без инциденти. Срещата с двойка иглени вълци можеше да не се брои, както и няколкото Огледални пиявици, унищожени от нисшите вампири още преди да се доближат до нас. Един път върху Велхеор се хвърли „скокливко“, но вампирът така грациозно избягна атаката му, сякаш танцуваше някакъв танц със създанието. Само след няколко стъпки от този танц съществото изгуби всичките си зъби.
Няколко часа по-късно най-накрая стигнахме до реката. Гората свърши неочаквано, видяхме водата едва на няколко крачки от брега, въпреки че почувствахме влагата във въздуха много по-рано. Ами какво да кажа. Реката изглеждаше внушително. Излъчваше мощ. Отсрещният бряг се виждаше като смътно различима черта с единично стърчащи пръчки-дървета.
Спряхме до реката под прикритието на високи храсти, така че да не могат да ни видят от другия бряг. Шатерци сигурно наблюдаваха опасната територия и изобщо не ни се искаше да се показваме преждевременно пред тях. Помагаше ни и това, че вече започваше да мръква и с всяка минута ставаше все по-тъмно.
Поставих нисшите вампири на стража да наблюдават гората, за да не станем жертва на някоя любопитна твар, и започнах да оглеждам местността.
Стил спря до стръмния бряг и попита:
— Как ще минем през реката?
— Не бива да летим, а и силите няма да ни стигнат — логично реших аз. — Подземният тунел е затрупан, значи остава ни само да плуваме.
Велхеор размаха ръце няколко пъти за загрявка.
— Аз съм добър плувец.
— Трябва ли? — намръщено попита Ейнджъл.
— Можеш да ни изчакаш тук — предложих аз. — Всъщност теб никой не те е карал насила да идваш. А щом си тръгнал, тогава не мърмори.
Ейнджъл стисна юмруци, явно се канеше да отвърне нещо остро, но се сдържа. Изглежда започваше да поумнява.
— Работата не е в това дали нещо ми харесва или не — неохотно каза Ейнджъл. — Просто не мога да плувам.