Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Тоест оставаме без никакви пътища за отстъпление — обобщих аз. — Лошо…
— Просто ще се върнем по същия път, по който сме отишли — ухили се вампирът. — Така ще е дори по-весело!
Стил погледна Велхеор.
— Значи най-веселото ще е смъртта, така ли?
— Смъртта е нещо любопитно — не оспори вампирът. — Но като правило, след нея веселбата приключва.
Всичко това не беше особено хубаво, но изобщо не променяше плановете ми. Бих отишъл там дори сам и с голи ръце.
— Кейтен, може да останеш тук и да правиш компания на Велес — предложих на Майстора, който продължаваше замаяно да се оглежда наоколо.
Е, не е първият, който губи ориентация, попадайки във Великата библиотека. Все пак за неподготвен човек да влезе в стената на малка къща и да се окаже в безкрайна зала с безброй книги си е малко необичайно.
— Тръгваме — заповядах решително.
Връщайки се във форта, аз веднага отидох при нисшите вампири от Ордена, разположени в съседните стаи. На почукването по вратата никой не отговори и влизайки вътре, разбрах защо. Изясни се и причината, поради която никой от тях не реагира на появата на Велхеор в стаята ми. Просто Висшият вампир ги беше посетил преди да дойде при мен и им беше направил масова хипноза. Първоначално не възнамерявах да взема никого с мен освен Стил, но по време на разговора за неговата безопасност в мен се зароди идея как да скрия присъствието му във форта и как да участва в спасителната операция. Маската на нисшите вампири ще скрие лицето му, но един вампир в екипа ще изглежда подозрително, така че реших да взема още двама за по-убедително. Освен това, ако ще трябва два пъти да пресичаме Прокълнатите земи, способностите на нисшите вампири изобщо няма да са излишни.
Поканих двама доброволци и след като накратко им обясних целта на предстоящото пътуване, взех назаем от другите вампири още една черна маска за Стил. Нисшите вампири се казваха Ротер и Рид, но така и не запомних кой кой е. Те току-що бяха пристигнали във форта и още нямаха скаутски опит, но веднага ми напомниха за сериозния проблем, стоящ между нас и Прокълнатите земи — обикалящите из форта патрули постоянно проверяваха печатите-пропуски и Стил, разбира се, нямаше такъв.
Върнах се в стаята и споделих проблема с Велхеор.
— Пропуск? — озадачено попита той. — Аз нямам никакви пропуски, оня печат, който ми постави сержант Торн, веднага го изтрих. Но нещо никой не ме е спирал и не се е опитвал да го проверява. Изобщо забрави. Мисли за проблемите, когато се появят.
По изключение бях принуден да се съглася с вампира. Просто нямах избор, твърде много време би отнело решението на въпроса с пропуска на Стил.
Скоро ние петимата, или по-скоро вече шестимата, заедно с внимателно възстановения ми кокален вълк, напуснахме казармата. За съжаление, не останахме дълго в този състав, защото на изхода от сградата ни чакаше Ейнджъл и съдейки по уморения му вид, беше ме чакал тук цяла нощ.
— Добро утро — не можах да устоя да не го закача.
— Всъщност не е добро — навъсено каза Ейнджъл. — Къде отивате? Ти обеща, че ще ме вземеш със себе си.
Погледнах към Велхеор, но той демонстративно гледаше някъде встрани, а Стил и двамата нисши вампири усърдно се преструваха, че нищо не виждат и не чуват.
— За обещаване обещах… — трескаво търсех оправдание, но нищо не ми идваше наум. Всичко, което можеше да се каже, го бях казал още вчера.
Виждайки колебанието ми, Ейнджъл реши да използва „скрития коз“:
— Когато баща ми стане Император, непременно ще се отблагодари на всички ви за вашата помощ.
Тук не издържах и избухнах в смях. В едно изречение Ейнджъл беше успял да побере толкова много глупости, че едва не изпаднах в истерия. Първо, Митис вече определено няма да стане Император, и второ, може на всеки друг, но точно на мен той никога в живота си за нищо няма да благодари. А и да си мисли, че аз, Велхеор и трима нисши вампири сме се събрали заедно, за да му помагаме — това беше просто връх на идиотизма.
— Знаеш ли, Ейнджъл, в живота ти те очакват още много разочарования — казах аз, след като спрях да се смея. — Велхеор, как мислиш, струва ли си да го вземаме с нас?
— Все ми е едно колко месо ще мъкнем с нас — три или четири тела — философски отвърна Велхеор. — Мисля, че съществата в Прокълнатите земи ще са ти благодарни, а и на палачите в Шатер винаги им трябват още кресльовци.