Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
Уви, дори съществата наистина да бяха притихнали, нашият нежелан спътник внезапно реши да покаже характер.
— Ейнджъл, ще вървиш между мен и вампирите — занареждах аз. — Не се опитвай да използваш магия. Светкавично изпълнявай всички мои команди.
— Не се надувай — измърмори „водният“. — Ама че командир се извъди.
Някои хора просто са скарани с логиката. В края на краищата той прекрасно знаеше, че Прокълнатите земи са много опасно място и аз съм единственият от цялата компания, който има достатъчно знания и опит. Подозирах, че Велхеор знае повече от мен, но не бих разчитал на неговата помощ. В същото време имаше някои неща, с които Велхеор би се заел по всяко време. Например, да тормози.
— Ако не искаш да ме слушаш, ще те поеме Велхеор — обещах на Ейнджъл.
Вампирът радостно се ухили.
— Нямам търпение. Мисля, че със счупени пръсти ще бъде доста по-послушен?
Ейнджъл веднага млъкна и се отдръпна от Велхеор, но се постара да изглежда сякаш спешно трябва да говори с нисшите вампири.
Водех групата ни много бавно, като внимателно заобикалях особено подозрителни и опасни места. От време на време на помощ ми идваше Велхеор, което, признавам, малко ме изненада. Мислех, че както обикновено ще ме остави да се мъча сам, а той съвсем коректно ми помагаше. Това малко ме притесняваше, особено като се има предвид, че посоката на движение определяше също той. По план трябваше да стигнем до мястото, където подземният проход излизаше на повърхността, и след това да минем част от пътя под земята. Велхеор уверяваше, че лесно ще намери входа, и тъй като при предното си посещение в подземията вампирите бяха проследили оттеглящите се шатерци, неочаквани срещи под земята не се планираха.
И именно благодарение на Велхеор ние не станахме вечеря на няколко месоядни дървета. Така се бях увлякъл да гледам земята под краката си, че едва не пропуснах момента, когато Ейнджъл реши да се облегне на едно дърво, за да си почине малко. Ръката му хлътна в отворилата се паст и само своевременната реакция на Велхеор, изблъскал „водния“ настрани, му позволи да запази крайника си. Веднага бяхме обкръжени от ходещи дървета, които се оказаха много сериозни противници. Е, ако можех да използвам заклинания, щях да ги изгоря на мига, а сега ръкопашният бой с дърветата се оказа доста проблематичен. И проблемът съвсем не беше в това, че контролирах само едната си ръка. Мечовете и кукри оставяха само драскотини по тях, и дори кокаления вълк с неговата чудовищна сила и мощни нокти не можеше да раздроби дърветата на трески. В края на краищата се наложи да използвам няколко заклинания и да изгоря упоритите същества.
— Нали каза в никакъв случай да не се използват заклинания — криво се усмихна Ейнджъл.
— А аз ти казах да не пипаш нищо — казах ядосано, стискайки юмруци. Много ми се искаше да го ударя, но трябваше да се сдържам. — Продължаваме.
Оставих на полянката няколко заблуждаващи следи, за да задържа всеки, който би бил привлечен от заклинанията, и побързахме да напуснем опасното място. Най-близкият вход към подземията би трябвало да е на около половин час пеша от форта, но на мястото му намерихме само лека вдлъбнатина.
— Заличават следите си? — предположих аз. — Къде ще вървим сега?
— Мислех, че знаете къде точно ги държат — намеси се Ейнджъл.
— Да, в плен — ухили се Велхеор.
— Някак твърде неопределено — отбеляза Стил, присъединявайки се към разговора за първи път от тръгването.
Очевидно той прекарваше всяка свободна минута за мислено общуване с Дхарм, надявайки се да получи така необходимата ни информация. Освен това явно не бързаше да показва лицето си пред Ейнджъл, с право считайки, че на „водния“ не трябва да се доверява повече от необходимото. А най-добре изобщо.
Велхеор се огледа и показа с ръка като че ли случайна посока:
— Натам.
— Що за идиотизъм — раздразнено каза Ейнджъл. — Отвели са ги и вие нямате ни най-малка представа къде!
Дори не можах да намеря подходящи думи да отговоря, толкова се вбесих, а да повтарям за сетен път, че никой не го е канил да идва с нас, явно беше безполезно.
— Знаем всичко — спокойно отвърна Велхеор, уморил се най-накрая да издевателства над малоумния. — Стига си предизвиквал паника. Келнмиир ми е оставил знаци, с чиято помощ много лесно можем да ги следваме.