Избрани творби в два тома. Том втори

� започна да й се струва, че е по-стар от нея, че я беше оставил назад във времето; улавяше го да пелтечи, да бърка пресмятанията за действителността, понякога му потичаха лиги и нея я обземаше някакво чувство за състрадание, не толкова майчинско, колкото синовно, когато го виждаше да влиза в къщата, натоварен с пакети, и отчаяно се мъчеше да ги отвори всичките наведнъж, късаше канапа със зъби, ноктите му се чупеха от възлите, докато тя успееше да намери ножиците в кошницата за шев, изваждаше всичко с покрити с талаш ръце, давеше се в томлението на мечтателния си полет; гледай какви хубави работи, майко, казваше той — една жива сирена в аквариум, ангел в естествени размери с пружина, която се навиваше и той политаше из стаите и известяваше часа с камбанка, гигантска раковина, в чиято вътрешност не се чуваха вълните и ветровете на моретата, а музиката на националния химн, ама че дяволски играчки, майко, виждаш ли колко е хубаво да не си беден, казваше той, но тя не насърчаваше ентусиазма му, а гризеше четките, с които боядисваше птиците, та синът й да не забележи как сърцето й се пръска от мъка при спомена за едно минало, което никой не познаваше по-добре от нея, спомняше си колко му беше коствало оставането в креслото, което заемаше сега, и съвсем не ставаше въпрос за близките години, господине, не за тези лесни времена, в които властта беше нещо материално, досегаемо, единствено като стъклено топче в шепата му, както обичаше да се изразява той, а тогава, когато беше бягаща сардела, която плуваше без бог и без закон в един дворец като Аврамов дом, преследвана от алчната сган на последните вождове от федералната война, които ми бяха помогнали да сваля Лаутаро Муньос — генерал и поет, именит тиранин, бог да го прости, с неговите требници на Светоний на латински език и четирийсет и двата му коня със синя кръв; но като отплата за работата, която бяха свършили с оръжието си, те бяха заграбили стопанствата и добитъка на изгонените бивши господари и разделиха страната на автономни провинции, използувайки необоримия аргумент, че това значи федерализъм, господин генерал, нали за това сме проливали кръвта си; и станаха абсолютни царе на своите земи, със собствени закони, национални празници, парични знаци, подписани от самите тях, носеха парадни униформи и саби, украсени със скъпоценни камъни, и долмани със златни ширити, триъгълни шапки с паунови пера, копирани от античните доспехи на вицекралете, господствували в страната преди него, и бяха недодялани и сантиментални. Господине, намъкваха се в президентския дворец през главната порта и без разрешение, защото родината принадлежи на всички, господин генерал, нали за това сме си жертвували живота, разполагаха се в балната зала със своите многодетни хареми и добитъка от чифлиците, който събираха по пътя си като данък за мира, за да не им липсва никога храна, водеха си и лична охрана от наемници варвари, които вместо с ботуши ходеха с навуща и едва се изразяваха на християнски език, но затуй пък бяха сръчни в измамата със зарове и жестоко и ловко си служеха с бойното оръжие; тъй че домът на властта беше заприличал на цигански катун, господине, и имаше тежък дъх като прииждаща река, офицерите от генералния щаб бяха отмъкнали републиканските мебели в чифлиците си, проиграваха на домино правителствените привилегии, безучастни към молбите на майка му Бендисион Алварадо, която не можеше да си почине нито миг, стараейки се да измете насъбралата се от този панаир смет, мъчейки се да въдвори поне малко ред в корабокрушението, и тя единствена се беше опитала да окаже съпротива на неоправданото обезценяване на либералния подвиг, само тя се опита да ги измете с метлата, когато видя, че дворецът е развратен от онези негодници, които водеха разгулен живот и си оспорваха министерските кресла в играта на картите, видя ги да правят разни содомски работи зад пианото, видя ги да се изхождат в алабастровите амфори, въпреки че тя ги беше предупредила, боже мой, че това не са цукала, а амфори, извадени от морето при остров Пантелария, но те настояваха, че са богаташки гърнета, и нямаше човешка сила, способна да ги разубеди, нито божествена сила, способна да попречи на генерал Адриано Гусман да присъствува на дипломатическия прием по случай десетгодишнината от възкачването ми на власт, макар че никой не можеше да си представи какво ни очаква, когато той влезе в балната зала, облечен в строга униформа от бял лен, специално избрана за случая, появи се без оръжие, както ми беше дал честната си офицерска дума, със свитата си от френски бегълци, облечени цивилно и натоварени с антурии от Кайена, които генерал Гусман раздаде една по една на съпругите на посланиците и министрите, след като с реверанс изпроси разрешение за това от мъжете им, защото, както му бяха казали неговите наемници, на това се гледало с добро око във Версай, още повече, че той го изпълни с голямо кавалерско изящество, след което седна в един ъгъл, съсредоточено загледан в танците, и като клатеше одобрително глава, казваше: много добре, много добре танцуват тези европейски контета, тъй си говореше той — на всекиго заслуженото; и продължаваше да си седи в старото кресло, забравен от всички, и само аз забелязах как един от адютантите му доливаше чашата с шампанско след всяка глътка, и с течение на времето той ставаше все, по-напрегнат и невъздържан, отколкото беше обикновено, откопчаваше по едно копче на просмуканата си от пот куртка и всеки път, когато се въздържаше да не се оригне, напрежението излизаше през очите му, хълцаше сънливо, майко мила, и изведнъж в една от паузите между танците с голяма мъка се надигна, разкопча и последните копчета на куртката си, после копчетата на цепката на панталона и с посърналия си маркуч на хищник изпръска парфюмираните деколтета на съпругите на посланиците и министрите, обливаше с киселата урина на пияница-военен деликатните муселинени скутове, корсажите от златен брокат, ветрилата от щраусовите пера и сред настъпилата паника безстрастно пееше: аз съм неуспял любовник, който в твоята градина розите сега полива, о изящни рози, пееше той и никой не се осмеляваше да го възпре, дори самият президент; нали си знаех, че имам повече власт от всеки от тях поотделно, но много по-малко от двама, когато заговорничат; но той все още не съзнаваше, че вижда другите такива, каквито са, а те никога не можеха да предугадят скритите помисли на стареца от гранит, чието спокойствие беше подходяща маска за неговото безгранично благоразумие и неизмеримата му готовност да чака; ние виждахме само печалните очи, стиснатите устни, ръката на целомъдрена девица, която дори не потрепна върху дръжката на сабята в онова злокобно пладне, когато му донесоха вестта: господин генерал, командуващият Нарсисо Лопес, замаян от марихуана и мастика, се е затворил в нужника с един кавалерист от президентската гвардия и го възбудил, както си искал, със средствата на най-пламенните жени; когато най-после дойде на себе си, стоеше на четири крака, с глава, напъхана в зловонните изпарения на нужника, повръщайки от унижение, и тогава вдигна във въздуха драгуна с вид на Адонис и го забучи като пеперуда с пиката върху пролетния гоблен в приемната зала; и никой не посмя да го свали оттам през следващите три дена, горкия човек; защото той не правеше нищо друго, освен да следи бившите си другари по оръжие да не съзаклятничат, без да се бърка в личния им живот, уверен, че те самите ще се унищожат взаимно още преди да му донесат вестта, че се наложило да убият генерал Хесукристо Сенчес и членовете на охраната му го цапардосали с един стол в момента, когато получил пристъп на бяс; ухапала го котка, горкия човек; едва повдигна очи от доминото, когато му пошепнаха на ухото вестта, че генерал Лотарио Серено се бил удавил, защото конят му умрял внезапно, докато преминавал една река, горкият човек; едва трепна с клепачи, когато му донесоха новината: господин генерал, генерал Нарсисо Лопес напъхал една топка динамит в задника си и станал на парчета, защото не могъл да преживее срама от непреодолимата си педерастия; а той пак казваше: горкият човек, сякаш нямаше нищо общо с тези позорни кончини, и за всички издаваше един и същ декрет — да им бъдат отдадени посмъртни почести, обявяваше ги за герои, загинали при изпълнение на служебния си дълг, и ги погребваше в националния пантеон с големи салтанати, всички по един и същ начин, защото отечество без герои е като къща без прозорци, казваше той, и когато в цялата страна бяха останали не повече от шестима генерали, той ги покани в президентския дворец да отпразнуват рождения му ден на другарски гуляй, всички до един, господине, в това число и генерал Хасинто Алгарабия, най-тъмният и най-коварният, който се перчеше, че има син от собствената си майка, и пиеше само дървен спирт с барут; бяхме сами с него в балната зала, както правехме в добрите времена, господин генерал, всички без оръжие като млечни братя; затова пък съседната зала беше натъпкана с охрана; всички носеха подаръци, предназначени за единствения от нас, който умее да ни разбира; тъй казваха те, искайки да кажат всъщност, че беше единственият, който знае как да ги прикотка, единственият, който успя да откъсне от неговата далечна гвардия в планините легендарния генерал Сатурно Сантос, чистокръвен индианец, подозрителен, който винаг�