Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Последният муард беше на Родриго.
Храбър и непоколебим пред лицето на смъртта не по-малко от останалите. Но яростта на Белмонте беше хладна и овладяна. Един тежък и добре премерен удар по ключицата, твърде много наподобяващ онзи, който беше убил мъжа с тоягата, го просна безжизнен на земята.
Всичко свърши. Като толкова други битки в продължение на години — почти светкавично. Родриго дължеше на тях славата си в очите на света, в който живееше. В който щеше да продължи да живее, макар че тази нощ трябваше да умре.
Задъхан, той се обърна към Алвар и пауна, който за негова изненада се оказа Хусари. Ибн Муса беше свалил маската си и стоеше с побеляло лице над тялото на мъжа, когото току-що беше убил с кривака си. За пръв път.
В затишието след битката Алвар явно започваше да осъзнава необичайността на вида си — с това единствено златно украшение, висящо от него. Във всички други обстоятелства Родриго сигурно би се смял до сълзи.
Но сега не му беше до смях. Както и на останалите. Няколко от хората му дотичаха запъхтени и един от тях метна плаща си на Алвар, без да каже дума. Алвар се загърна и откачи верижката.
— Добре ли си?
Беше Мартин — внимателно оглеждаше Родриго.
Белмонте само кимна, подмина шестимата мъртви муарди, собствените си войници и тълпящите се отстрани уплашени хора.
Лаин Нунес беше коленичил над дребната фигура на мъж, проснат върху камъните, издъхващ от дълбоката рана в гърлото. Беше подложил плаща си като възглавница под главата му. Лудус стоеше над тях с пламтящ факел.
Родриго погледна мъжа на плочите и за миг затвори очи. Беше виждал тази гледка неведнъж. Би трябвало вече да е свикнал, но не беше. Не и когато умираха хора, които познаваше. Той коленичи на окървавените плочи, нежно свали от лицето на дребния мъж доминото — дан към традициите на карнавала — и тихо каза:
— Велас.
И разбра, че не може да каже нищо повече. Този човек не заслужаваше да умре така. Не биваше да издъхва тук, на студените плочи, с нож в гърдите и грозна рана в гърлото. Това беше чудовищна несправедливост.
— Те… мъртви ли са?
Очите на умиращия бяха отворени и в тях се четеше жестока, бездънна болка.
— До един. Ти ми спаси живота. Какво повече да ти кажа?
Велас преглътна и понечи да каже още нещо, но болката отново се стовари върху него и го накара да замълчи за няколко мига.
— Грижете се… за нея — прошепна той. — Моля ви…
Родриго почувства как мъката го задушава. Тази древна, несекваща мъка на човечеството, толкова позната и толкова нова всеки път. Разбира се, какво друго би могъл да каже преди смъртта си Велас от Фезана! Как позволяваше светът, в който живееха, да се случват подобни неща? Защо когато падаше наблизо не беше Лаин, или Лудус, или Мартин… или някой друг от толкова многото му войници? Смъртта на всеки един от тях щеше да бъде оплаквана горчиво, но тя би била нещо по-естествено заради риска, който всички те съзнателно бяха поели, избирайки си този начин на живот.
— Ще се грижим за нея — тихо каза той. — Давам ти дума. Така, както се грижеше ти.
Велас кимна успокоен. Дори и от това леко движение от зейналата му рана бликна кръв. После отново затвори очи. Лицето му беше бяло като платно.
— Можете ли… да я намерите? — прошепна той.
— Ще я намеря — промълви Родриго. — И ще ти я доведа.
Изправи се и тръгна през тълпата, с подгизнали от кръв дрехи, за да направи онова, което тази нощ не беше по силите на нито един човек — да открие една-единствена жена, скрита от маската и шеметния мрак на карнавалната нощ.
Той блъскаше с юмруци по вратата й и крещеше с все сила името й сред шума и смеха на тълпата, когато най-напред Амар, а после и Джехане дотичаха до градинката, очаквайки да намерят Родриго мъртъв, но вместо това откриха проснатия на плочите Велас, заобиколен от притихналите войници.
Джехане никога не си беше давала сметка с каква любов се ползва сред войниците от валедийския отряд дребният мъж, който беше служил толкова години на баща й, а след това и на нея. Макар че не би трябвало да е изненадана. Войниците ценяха умението, вътрешната сила и верността, а Велас олицетворяваше всичко това.
Алвар понасяше много тежко смъртта му, почти се обвиняваше за нея. Оказа се, че той е бил вторият притекъл се на помощ на Родриго. Джехане не знаеше откъде е дошъл, но се досети, че е бил с жена, и то някъде наблизо.