Лъвовете на Ал-Расан

Тази година си имаше по-сериозни грижи.

Фезана не укрепваше стените си и не увеличаваше гарнизона си единствено за да се намират войниците на работа. От север се задаваше нещо, което не вещаеше нищо добро за бъдещето, независимо какво казваха киндатските луни.

Наместникът, човек твърде предпазлив по природа, не вярваше докрай, че Рамиро от Валедо ще е чак толкова глупав, че да тръгне на война срещу Картада и да предприеме обсада толкова далеч от собствените си земи. Валедо получаваше два пъти в годината париас от Фезана. Защо един разумен човек ще рискува живота си и стабилността на кралството си заради един град, който и така му пълни хазната със злато? Пък и освен всичко останало едно нахлуване на юг през таграта щеше да го направи уязвим за другите му съседи — Халоня и Руенда.

От друга страна, наместникът беше чул слуховете за събиращата се в Батиара джадитска войска, готвеща се напролет да отплава на изток, към Амуз и Сория.

Този пример би могъл да се окаже заразителен.

Дойде пролетта. Таварес придойде и се отдръпна, без да причини значими щети. В храмовете ваджиите отправяха благодарствени молитви към Ашар и светите божии звезди. Напоените от реката поля бяха изорани и засети. В градините на Фезана и отвъд стените нацъфтяха цветя. На пазара и на трапезата на наместника се появиха пъпеши и череши. Той обичаше пъпеши.

Отвъд таграта пристигна вестта, че тримата джадитски крале се събират в Карказия.

Това никак не беше хубаво, откъдето и да го погледнеш. Наместникът сподели сведенията си с Картада. Много скоро след това се получи вест, че срещата е завършила със свада, след като някой се опитал да посегне на живота на краля или на кралицата, а може би на конетабъла на Валедо.

Сведенията от север рядко биваха изчерпателни, понякога дори се оказваха съвсем безполезни. Сегашните също не бяха изключение. Наместникът нямаше представа кой е бил ранен или убит, нито кой стои зад всичко това. Обаче докладва на царя, каквото знаеше.

Скоро се получи писмо от Картада — да продължи укрепването на стените, да се запаси градът с храна и вода. Да не се дават на ваджиите поводи за недоволство, а муардите да са в готовност. Пред таграта да се поставят съгледвачи и да се проявява неуморна бдителност в името на Ашар и на царството.

Всичко това определено даваше повод за безпокойство. Наместникът си разбираше от работата и я вършеше безупречно, но напрежението в града растеше. На закуска той откри, че пъпешът му се услажда по-малко от обичайното. Изглежда, стомахът щеше да му създава проблеми.

После в дъбилната умря онова дете.

А след няколко часа същия ден дойде вестта, че откъм таграта се задава валедийска войска с развети знамена.

Войска, при това много голяма, и напредваща стремително. За пръв път от векове Конниците на Джад тръгваха срещу града му. За наместника това беше чисто безумие. Какво му ставаше на този крал Рамиро?