Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Странно и донякъде плашещо е как интуицията на войника понякога го кара да застане мигновено нащрек.
— Какво да одобря? — попита Амар, като се помъчи да овладее гласа си.
И чак след това си даде сметка, че беше очаквал това — още преди царят на Картада да му отговори.
— Както вече ти казах, с мене дойдоха още шестима души. Наредих им да намерят валедийския наемник Белмонте и да го убият. Прекалено опасен е, за да му позволим да се върне при Рамиро. Той, изглежда, не е излизал от стаята си тази вечер. Хората ми знаят къде е, а на вратата има само един пазач. — Алмалик от Картада се усмихна. — Това ще е голям удар, Амар. Така ще съкруша и Бадир, и Рамиро.
„И мене също — помисли си Амар ибн Хайран с нямо отчаяние. — И мене.“
Двамата бяха победили заедно петима мъже миналата есен. Тази нощ Родриго щеше да е сам и да не очаква нападение. Целият град беше пълен с хора, преоблечени като муарди. Шестима безмълни убийци и един объркан пазач на вратата. Представи си го, сякаш го виждаше наяве. Може би в този момент всичко беше свършило.
Дори и така да беше — има неща, които човек прави, без да се замисли, тласкан от някакъв неясен порив. От желанието да пресече болката. Царят на Картада още не беше млъкнал, когато Амар се втурна към вратата и я отвори широко. В същия миг, без да спира, се приведе, за да избегне ножа, който полетя след него и се заби в тъмното дърво.
Секунда по-късно той вече тичаше надолу, прескачайки по три-четири стъпала наведнъж. Знаеше, че Алмалик не би му го казал, ако не е сигурен, че всичко вече е свършило, но продължи да тича, сякаш от това зависеше животът му.
Ала имаше едно нещо, което не пропусна да направи преди да се втурне към улицата.
— Глупак! — изкрещя царят на Картада. — Защо хвърли ножа? Аз го искам с нас, червей такъв!
— Няма да е с нас.
Гласът на човека от пустинята беше дълбок като гробница. Джехане не ги виждаше, но болката се стовари отгоре й смазваща като ковашки чук. Тя стисна юмруци и ноктите й се впиха в дланите. Нищо не можеше да направи. Трябваше да ги изчака, докато се махнат. Искаше й се да крещи.
— Той ще се върне! — избухна младият цар. — Сега е разстроен заради валедиеца, с него са другари по оръжие. Допусках го, но ибн Хайран не е човек, който ще позволи това да повлияе на решенията му. Той самият би ме посъветвал да нанеса този удар.
— Той няма да е с нас — повтори тихо и безизразно мъжът с някаква непоколебима увереност.
В стаята се възцари тишина.
— Убий този човек! — хладно каза Алмалик. — Това е заповед. Знаехте, че не бива да наранявате ибн Хайран. Той наруши заповедта. Убий го. Веднага!
Джехане затаи дъх. И чу стон — много по-скоро, отколкото очакваше — после нещо тежко тупна на земята.
— Добре — каза царят на Картада. — Поне някои от вас са ми верни. Остави тялото тук. Искам Амар да знае, че съм наредил да го убият.
Джехане чу стъпки, после гласа на царя, който прозвуча някъде отдалеч.
— Хайде, време е да се махаме от Рагоса. Направих каквото можах. Сега не ни остава друго, освен да чакаме Амар.
— Можеш да го убиеш — тихо и безизразно проговори вторият муард. — Щом ти отказва, за какво да го оставяш жив?
Царят на Картада не отговори.
Миг по-късно Джехане ги чу да излизат от стаята.
Почака да чуе отварянето и затварянето на външната врата и хукна. От коридора хвърли поглед към стаята на Амар. На пода лежеше човек.
Лекарят в нея я накара да спре. Това се беше превърнало в инстинкт. Тя се спусна към него, коленичи и потърси пулса му. Беше мъртъв, разбира се. Оръжието не се виждаше, но на гърлото му зееше рана. Муардите знаеха как да убиват.
Родриго сигурно беше седял на писалището си. За да пише писмо до дома. И не беше очаквал някой да почука на вратата му, освен може би връщащите се от карнавала приятели.
Джехане се изправи и хукна надолу по стълбите. Потърси маската си на малката масичка и не я видя. Кръвта й се вледени.
Миг по-късно се сети. Амар я беше взел. Картадийците не биваше да видят маската и да заподозрат присъствието на жена в къщата. Цар Алмалик би могъл дори да се досети, че совата е символ на лекарската професия — все пак беше ученик на Амар.
И това беше част от болката, с която беше заредена тази шеметна нощ. Тя блъсна вратата и хукна навън, без маска, сред тълпите по улиците. Започна да си проправя път към казармите. Някой закачливо протегна ръка към нея. Тя се изплъзна и продължи да тича. Не беше никак лесно, хората бяха навсякъде сред факлите и дима.