Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Отново заплака. Стичащите се по лицето й сълзи капеха на перваза на отворения прозорец.
Малко по-късно изтри лицето си с длани и легна на леглото, без да си даде труд да се съблече, макар дрехите й да бяха окървавени. Сълзите бяха секнали. На тяхно място дойде пустотата, извираща право от сърцето й. Лежеше със затворени очи, но сънят не идваше.
Отвън се чу шум. Звукът, който чакаше.
Амар се покатери на перваза. Изправи се и застана там, вглеждайки се в нея.
— Ще ми простиш ли? — попита той. — Трябваше да дойда.
— Никога не бих ти простила, ако не го беше направил — промълви тя. — Прегърни ме.
Той скочи на пода и прекоси стаята. Легна до нея на леглото и тя се сгуши до гърдите му. Чуваше биенето на сърцето му. Затвори очи. Амар посегна и погали косата й.
— Любов моя — промълви нежно той. — Джехане.
Тя пак се разплака.
И това мина, макар и не скоро. Когато най-сетне се успокои и притихна, Амар отново заговори:
— Можем да лежим така колкото поискаш. Всичко е наред.
Но празнотата в нея трябваше да бъде запълнена.
— Не, не можем — промълви тя, вдигна глава и го целуна. Усети върху устните му соления вкус на собствените си сълзи. Зарови пръсти в косата му и го целуна отново.
По-късно заспа в прегръдките му, а той лежеше с отворени очи и мислеше за онова, което ги очакваше същия този ден. Трябваше да напусне Рагоса още преди падането на нощта. Щеше да настоява тя да остане. Тя нямаше да се съгласи. Дори знаеше кой ще държи да тръгне с тях. Мракът настъпваше към запад като буреносен облак. Към Фезана, където се бяха срещнали за пръв път.
Лежеше буден, обвил ръце около нея, и си мислеше за поредния парадокс, който им поднасяше този свят — изгряващото слънце нахлуваше през източния прозорец и ги обливаше с лъчите си, сякаш някой или нещо искаше да ги дари с благословията си, загръщайки ги с плащаница от светлина.
ПЕТА ЧАСТ
ДОРИ И СЛЪНЦЕТО ЗАЛЯЗВА
Глава 15
Царският наместник във Фезана беше хитър и предпазлив човек. Дори и да си спомняше, че непрежалимият цар Алмалик Първи, Лъва на Картада, беше започнал възхода си оттам, бидейки наместник на халифите от Силвенес, далеч по-често му се случваше да си напомня, че е имал изключителен късмет, като е оцелял при преминаването на властта от бащата към сина.
Когато започнеха да го измъчват мечтите за по-високо положение, той си позволяваше да се отвлече за няколко часа с джадитско вино, танцьорки и любовни наслади, в които понякога беше зрител, друг път участник, с роби от двата пола в най-разнообразни комбинации. Беше открил, че подобни развлечения го освобождават от напрежението поне за известно време.
В действителност оставането му на този висок пост не беше просто прищявка на съдбата. През последните години от царуването на стария Алмалик той доста се беше постарал да установи сърдечни отношения със сина му. Напрежението между царя и принца беше очевидно, но наместникът във Фезана правилно прецени, че младежът най-вероятно ще оцелее и ще наследи баща си. Разсъжденията му бяха простички: другите възможности изглеждаха много по-малко вероятни, пък и опекун на принца беше Амар ибн Хайран.
Наместникът на Фезана беше родом от Алхаис.
Познаваше ибн Хайран още като момче и впечатленията му за него бяха от първа ръка. Беше твърдо убеден, че принц, който има за съветник такъв човек, си струва усилията на всеки що-годе разумен чиновник.
Разбира се, оказа се прав, макар че изгнанието на ибн Хайран силно го обезпокои. Когато научи, че прогоненият царедворец е в Рагоса, той по свои канали му прати най-искрените си благопожелания. В същото време продължи да служи на младия Алмалик със същото усърдие, с което беше защитавал интересите на баща му. За да се задържи на поста си — при това богат и жив, — човек трябваше да умее да надушва откъде духа вятърът. А наместникът беше крал относително малко и много предпазливо.
Не по-малко важно беше умението му да не се обажда, когато не го питат. Ето защо когато рано пролетта с нарочен кралски пратеник пристигна неочакваното, дори слисващо искане на Руенда за париас, наместникът го препрати на царя без никакви разсъждения по въпроса.
Можеше да си мисли каквото си иска, дори да се възхищава на хитростта и коварството, породили това искане, но не му беше работа да изказва мнение, освен ако царят не му го поискаше.