Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Тя прехапа устни.
— Мислех, че съм наета аз да се грижа за вас.
— И едното, и другото е вярно, мила.
Това беше гласът на Хусари. Амар не каза нищо, само я гледаше. Ръката му беше студена.
Родриго го погледна, видя сплетените им пръсти и се изправи.
— Тези муарди ме навеждат на мисълта за Картада.
— И аз мисля така — каза Амар. — Всъщност, знам го. И при мене имаше пратеник, макар и с друга задача.
Родриго кимна.
— Иска да се върнеш?
— Да.
— Както предполагахме, нали?
— Мисля, че Алмалик е искал да е сигурен, че го знам.
— Какво беше предложението?
— Всичко, което можеше да се очаква. — В гласа на Амар се чувстваше студенина.
Родриго разбра.
— Извинявай. Не биваше да питам.
— Може би. Но го направи. Какъв ще е следващият въпрос?
Амар пусна ръката на Джехане и се изправи. Двамата мъже се гледаха в очите. Родриго кимна, сякаш приемайки предизвикателството.
— Добре. Ти какво отговори?
— Че още не съм решил дали ще се върна.
— Така… А това истина ли беше?
— За момента — да.
— Не е било толкова отдавна. Тази вечер, нали? — попита Родриго след кратко мълчание.
— Да. Но се случиха някои неща.
— Разбирам. И какво би отговорил, ако ти зададат същия въпрос сега?
Амар се поколеба за миг, но не защото не знаеше отговора. После каза:
— Че се чувствам добре в компанията, в която съм. Джехане почувства в думите му някакъв нов оттенък и видя, че Родриго също го улови.
— За нас ли говориш? — попита той и посочи присъстващите.
Амар го погледна косо.
— Отчасти.
И двамата мъже бяха високи, но валедиецът беше по-широк в раменете.
— Разбирам — пророни Родриго.
— А ти? — попита Амар и едва сега Джехане разбра защо беше позволил този разпит. — Къде ще служат това лято хората на Родриго Белмонте?
— Скоро ще тръгнем срещу Картада. С армията на Рагоса.
— А ако крал Рамиро също тръгне нататък? Срещу Фезана например? Какво ще направи тогава Бича на Ал-Расан? Ще се разделим ли? За да чакаме със страх да зърнем отново знамето ви?
Някои от хората на Родриго се бяха приближили и слушаха. В стаята беше тихо. От изток светлееше. Скоро щеше да съмне.
Родриго мълча дълго.
— Аз също се чувствам добре, където съм сега — най-сетне отвърна той.
— Но?
— Но ако есперанската войска премине таграта, мисля, че съм длъжен да се присъединя към нея.
— Разбира се, че си длъжен. Цял живот си чакал това.
Родриго погледна Амар в очите.
— Какво очакваш да кажа?
— Какво ли? — Гласът на Амар беше студен и безпощаден. — Нещо от рода на „Мрете, ашаритски псета! Киндатски свине!“ Как ти се струва?
Сред войниците се чу ропот. Родриго поклати глава.
— Не и аз, Амар. Нито онези, които са с мене.
— А другите около вас?
— Какво мога да ти кажа? Предполагам, че и те ще са като муардите. Изпълнени с омраза и праведен гняв. — Родриго разпери ръце. — Ти ми кажи, Амар. Какво да правят свестните мъже в една такава война?
Отговорът беше точно онзи, от който Джехане се боеше.
— Да се колят един друг, докато нещо в този свят не се промени.
Алвар и Хусари отведоха Джехане у дома. Слънцето вече изгряваше над опустелите улици, още пазещи следите от нощното безумие. Всички имаха нужда да се наспят хубаво. Алвар си легна в някогашната си стая на долния етаж. Хусари зае леглото на Велас до приемната на Джехане.
Тя им пожела лека нощ, макар нощта да си беше отишла. Утринният вятър донасяше аромат на цъфнали бадеми от градините отсреща. Всичко беше притихнало. Улиците бяха пусти. Велас нямаше никога да види този изгрев.
Тя отново се опита да си представи как ще съобщи това на родителите си и пак се отказа. Трябваше да му уреди погребение по киндатски. Аврен щеше да й помогне. Дали да не го помолеше той да намери човек, който да извърши ритуала, да изрече древните думи на заупокойната служба: „Едно слънце, единственият бог. Две луни — възлюбените му сестри. Безчет звезди, озаряващи нощта. О, мъже и жени, родени на тъмна пътека, само погледнете нагоре и светлината ще ви отведе у дома!“