Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Стигна и не осъзна веднага необичайната тишина, която я посрещна пред казармите. Видя, че смълчаната тълпа се опитва да се отдръпне, извън градинката, по-далеч от мястото, където някакъв човек лежеше на земята.
В светлината на факлите и единствената луна видя посивялото лице на Амар, застанал там с още няколко души, които добре познаваше. Проправи си път през събралото се множество и коленичи на плочите до ранения. Един поглед й беше достатъчен. Късно беше за лекар. Зашеметена от болка, тя се разрида като дете.
— Джехане — прошепна умиращият. Широко отворените му очи се взираха в нея. — Джехане… аз… толкова…
Тя нежно сложи ръка на устните му. Погали го по бузата. От гърдите му стърчеше дръжката на муардски нож, над ключицата му зееше дълбока рана от меч, от която бликаше кръв. Това щеше да го убие.
Миг по-късно той за последен път си пое трескаво дъх и затвори очи, сякаш потъвайки в сън. Някои мъже умираха така. Беше го виждала толкова много пъти. Ръката й още беше на бузата му, когато той ги напусна, за да потегли нататък, където отвъд мрака лежеше неизвестността.
— Мили мой — промълви тя съкрушена. — Мили мой… Защо винаги ставаше така? Човек изричаше думите, които копнееше да изрече, едва когато станеше много късно.
Кръгът на войниците над нея се разтвори. Някой се приближи и се отпусна на колене от другата страна на тялото, без да обръща внимание на стичащата се по плочите тъмна кръв. Дишаше тежко, сякаш беше тичал. Джехане не вдигна поглед, но го видя да протяга ръка към изстиващите пръсти на мъртвия мъж.
— Дано оттатък те чака светлина — нежно промълви той. — По-ярка и по-добра от всичко, което можем да си представим.
Тя вдигна глава и го погледна през сълзи.
— Толкова съжалявам, Джехане — каза Родриго Белмонте. — Това не биваше да се случва. Той ми спаси живота.
Алвар беше изгубил представа за времето и мястото. Главата му се въртеше от изпитото вино и натрапчивия аромат на тамян в стаята. Жената беше неуморна — той се движеше в нейния настойчив ритъм, ту отгоре, ту под нея, ту заедно с нея. Бяха свалили маските си още с влизането. Това не променяше нищо — тя си оставаше хищната котка, каквото и да представляваше през деня, през всички останали дни на годината. Доказателство бяха драскотините, покриващи цялото му тяло. Откритието, че и тя е изподрана, го разтревожи. Не можеше да си спомни кога го е направил. А малко по-късно откри, че отново го прави. В този миг бяха изправени, подпрени на леглото.
— Дори не ти знам името — задъхано каза той, вече на килима пред камината.
— Какво значение има това тази нощ? — отговори тя.
Пръстите й бяха дълги, с остри боядисани нокти. Ръцете й бяха изумително умели. Имаше зелени очи и широка уста. Алвар беше сигурен, че не само той получава удоволствие.
Малко по-късно тя угаси всички свещи и го привърза с верижката по особено интимен начин. Поведе го навън, към тъмния балкон, надвесен над гъмжащата от хора градинка. Двамата бяха голи, по телата им личаха следите от бурната нощ.
Тя се облегна на парапета и му помогна да влезе в нея. Алвар вече беше почти сигурен, че във виното му е имало нещо. Досега трябваше да е омаломощен.
Нощният вятър носеше прохлада. Алвар усещаше, че кожата му е гореща и неестествено чувствителна. Отдолу се носеха викове и смях и му се струваше, че двамата кръжат над шумната танцуваща тълпа. Никога не беше допускал, че да се любиш на открито може да е толкова вълнуващо.
— Помисли си само — прошепна тя, като изви глава назад. — Ако някой погледне нагоре… представи си каква гледка ще види!
Алвар усети лекото подръпване на верижката, вдигна ръце от парапета и ги плъзна по тялото й към малките й гърди. Долу някакъв мъж свиреше на петструнна лютня, а около него в кръг танцуваха мъже и жени. В средата кръжеше паун — търговецът на коприна Хусари ибн Муса.
— Как мислиш — прошепна жената, извила назад като котка дългата си шия — дали да не изнесем една факла и да продължим тогава?
Той си представи как Хусари поглежда нагоре и се намръщи. Ала едва ли имаше нещо, което би отказал на тази жена точно сега. Знаеше, че и тя би се съгласила на всичко, което би му хрумнало тази нощ. Тази мисъл беше едновременно вълнуваща и плашеща.