Лъвовете на Ал-Расан

Взе перото, потопи го в мастилницата, готов да продължи. Нещо за момчетата, което да го отвлече от тези неканени мисли.

Момчетата. Любов, остра като нож, страх и гордост. Вече бяха почти мъже — твърде, твърде скоро! Дали да не ги вземеше със себе си? Дали щеше да е по-добре? Спомни си стария разбойник Тариф ибн Хасан в онази кънтяща долина. Коварен, свиреп гигант. От онзи ден в Емин ха’Назар често си мислеше за него. И той имаше двама синове, които бяха останали под крилото му. Чудесни мъже, кадърни и почтени, макар единият да беше останал без крак, което беше нещастие. Но беше оживял благодарение на Джехане. И двамата вече не бяха млади, но все още не можеха да се измъкнат от огромната сянка на баща си, да излязат на слънчевата светлина, за да хвърлят своя сянка. Така щеше да бъде дори след смъртта на Тариф. Без съмнение.

Дали и с Фернан и Диего щеше да се случи същото?

Стоеше с перото над гладкия пергамент, без да е написал нито дума, потънал в мислите си.

На вратата се почука. По-късно, когато мислеше за случилото се, той си даде сметка кое го е накарало да застане нащрек.

Не беше чул стъпки. Ако беше някой от неговите хора — а всички те бяха обещали или заплашили, че ще дойдат по някое време — щеше да се приближи шумно, така че да чуе стъпките по стълбите и дългия коридор. Муардите бяха обучени да се движат тихо — тишината на нощната пустиня под звездите.

Въпреки това той не беше напълно подготвен — все пак очакваше хората му да дойдат с още вино и разкази за онова, което става по улиците, и дори малко се самосъжаляваше за дългото си отшелничество.

Бутна стола си назад и се изправи.

В същия миг вратата се отвори с трясък.

Родриго нямаше подръка никакво оръжие — мечът и бичът му бяха в другия край на стаята, до леглото, където ги оставяше винаги. Движен единствено от инстинкта си, той светкавично се извъртя, за да избегне първия хвърлен към него нож, който одраска ръката му. И за да сграбчи и хвърли в лицето на първия нахълтал в стаята му мъж свещта от масата.

Видя зад първия още двама. Нямаше никаква надежда да се добере до меча си.

Чу вик на болка и очаквайки всеки миг да го застигне нечий нож, прескочи писалището и се хвърли към прозореца.

Прозореца на третия етаж. Прекалено високо беше, за да оцелее.

Той обаче нямаше намерение да пада.

Преди много години Лаин го беше научил на една хитрост. Винаги, когато нощуваше на по-висок етаж, Родриго забиваше в стената до прозореца клин и връзваше за него въже. Това вече два пъти му беше спасявало живота. Веднъж тук, в Ал-Расан, когато беше в изгнание с Раймундо, и втория път по време на една кампания срещу Халоня.

Хвана се за перваза, увисна и посегна нататък, където трябваше да е въжето. Пусна се и сграбчи нищото. Въжето го нямаше.

Родриго започна да пада — дереше коленете си в стената. Нападателите сигурно бяха разбрали къде е стаята му, докато беше на вечеря с хората си. Някой с изключително точно око и твърда ръка бе стрелял с лък и бе разкъсал навитото въже.