Лъвовете на Ал-Расан

И след това — царят на Картада.

И Велас върху плочите.

Не беше казала на никого за Алмалик. Тук, с нея, беше мъжът, когото обичаше — вече можеше да погледне истината право в очите и да я признае пред себе си — и единствено той можеше да реши дали да разкаже за случилото се тази нощ, или да го запази в тайна.

Беше чула от балкона достатъчно, за да разбере какви са отношенията между Амар и младия, уплашен цар на Картада. Който все пак се беше оказал достатъчно пресметлив да прати убийци от пустинята при Родриго Белмонте. И беше наредил да ликвидират наемника, хвърлил нож по Амар. Това беше някак прекалено сложно и болезнено.

Едва сега й хрумна, че и тя като Амар и Родриго трябва да вземе решение през следващите дни. Не само те двамата бяха раздвоени. Тя беше лекар на отряд от валедийски наемници и на царския двор в Рагоса. Но освен това беше гражданка на Фезана, която се намираше в Картада. Там бяха родителите и домът й. И човекът, който тази нощ се отдалечаваше от стените на Рагоса, придружен само от един воин в опасното си пътуване, беше нейният цар. А мъжът, когото беше наредил да убият, беше валедиец, джадит, Бича на Ал-Расан.

Амар държеше ръката й. След малко се върна и Хусари с почервенели очи и хвана другата й ръка. Беше заобиколена от добри, грижовни мъже, но най-добрият и грижовният, който я беше обичал от деня на раждането й, лежеше на масата под войнишкия плащ.

Приближи се и Родриго, гол до кръста, с превързана рана. Тялото и ръцете му бяха здрави и мускулести, покрити с белези. Сега към тях щеше да се добави още един. Тя щеше да го прегледа по-късно. Понякога работата беше единствената преграда между живота и пустотата отвъд.

Изражението на Родриго беше особено. Веднъж вече го беше виждала такъв — онази нощ, когато гледаха горящото село на север от Фезана. В очите му се четеше гняв и някаква болка, която никак не можеше да свърже с професията му. А може би именно затова беше толкова добър войник — защото знаеше цената, която хората плащаха на война?

Странно накъде я отнасяха мислите й. Задаваше си въпроси, на които нямаше отговор. Също като смъртта. Като пустотата. Вечният враг на лекаря. Рана от меч в гърлото. Въпрос без отговор.

Чу собствения си глас:

— Лаин почисти ли раната… преди да те превърже?

Белмонте кимна.

— С цяла манерка вино. Не се ли чу?

Джехане поклати глава.

— Превръзката изглежда добра.

— Той го прави от години.

— Знам.

Родриго коленичи пред нея до Амар.

— Последната му молба беше да се грижим за тебе, Джехане. Обещах му.