Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Не мога да си тръгна! Имам дълг!
— Откажете се от този дълг. Или ако не можете да се откажете, обърнете го в своя полза — нали казвате, че трябва да сте кралица…
— Но никой няма да ме слуша — никой не може да си представи…
Госпожица Темпъл започваше да се дразни.
— Ако наистина искате…
Жената грабна чашата си.
— Всички говорите едно и също с вашата надменна мъдрост, която служи единствено да оправдаете мястото си на моята маса! „Бъди свободна! Разшири възприятията си!“ Куп продажни глупости!
— Ако сте толкова притисната — отвърна търпеливо госпожица Темпъл, — как успяхте да дойдете тук, с маска и сама?
— Вие как мислите? — От устата на жената почти се разхвърчаха слюнки. — „Сен Роял“ е единственото място, на което мога да отида! С двама кочияши, които се грижат да ме докарат и да ме вземат, без да спираме по пътя!
— Това е нелепо драматично — каза госпожица Темпъл. — Ако искате да отидете другаде, идете.
— Как?
— Сигурна съм, че „Сен Роял“ има много изходи.
— А после какво? Къде?
— Където пожелаете. Предполагам, че имате пари. Градът е много голям. Човек просто…
Жената изпръхтя презрително.
— Нямате представа — няма как да знаете…
— Но знам, когато видя разглезено дете — каза госпожица Темпъл.
Жената я погледна, все едно я бяха ударили. По лицето й се четеше едновременно неразбиране и надигащ се гняв, но нито едното, нито другото щеше да й помогне. Госпожица Темпъл стана, посочи самотната червена завеса на лявата стена и попита рязко:
— Знаете ли какво е това?
Жената поклати глава. Госпожица Темпъл изпухтя, отиде до завесата и я дръпна — хитрият й план мигом се разби в плоската стена, която се разкри зад завесата. Но преди жената да успее да каже нещо, госпожица Темпъл забеляза вдлъбнатините в боядисаното дърво — видя, че това наистина е боядисано дърво, а не мазилка, а после видя и хитро поставените панти, които й показаха как да отвори. Мушна малките си пръсти в дупките и отвори дървените капаци, зад които се откри затъмнен прозорец, задната страна на холандските огледала в златни рамки, който предложи на двете пряка видимост към фоайето на хотел „Сен Роял“ и улицата отпред.
— Виждате ли? — каза госпожица Темпъл, самата тя объркана от странната гледка. Виждаше хора, които бяха само на три крачки от нея, но не можеха да я видят. Младата жена се приближи до прозореца и нервно започна да подръпва косата си. Госпожица Темпъл изпита смущаващата тръпка на нещо познато.
— Но какво значи това? — попита шепнешком русата жена.
— Само, че светът не се измерва с вашите грижи и че интригите, които ви заобикалят, не свършват с вас.
— Каква глупост — все едно гледаш в аквариум с рибки!
След това жената вдигна ръка към треперещите си устни и неспокойно затърси гарафата. Госпожица Темпъл отиде до масата и бутна подноса така, че тя да не може да го стигне. Жената я погледна с умоляващи очи.
— О, не разбирате! В дома ми има огледала навсякъде!
Вратата зад тях се отвори, което накара и двете да се обърнат. Сервитьорът Пол въведе в частната стая друга дама, висока, с кестенява коса и хубаво лице, загрозявано от избледняващите линии на червения белег, който се виеше около очите й. Беше с бежова рокля, подчертана с ресни в по-тъмно кафяво, на шията си носеше стегнат троен наниз перли. В ръка държеше чантичка. Видя жените и се усмихна, подаде на Пол монета, кимна му да излезе и весело каза:
— Вие сте тук! Не знаех, че и двете ще сте свободни да дойдете — наистина неочаквано удоволствие, — а така сте имали време да се запознаете сами, нали?
Пол излезе и жената седна на мястото на масата, където бе седяла госпожица Темпъл, като бутна настрани чашата с портвайн, докато нагласяше роклята си. Госпожица Темпъл не познаваше лицето й, но си спомняше гласа й — в каретата към Харшморт, жената, която бе разказала историята за двамата мъже, които я събличали. Белезите на лицето й бледнееха — тя беше онази в медицинския театър, която бе говорила за променения си живот, за новооткритите си мисии, за власт и удоволствие… това беше госпожа Марчмур… Маргарет Хук.
— Чудех се дали ще се срещнем отново — каза й госпожица Темпъл някак хладно, искаше да предупреди русата жена за очевидната опасност, която представляваше новодошлата и за двете.