Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Тук няма номер — каза Артър, като го погледна.

— Нито номер, мой драги Кленъм, нито нищо! Дори името на улицата е като паднало от небето, защото никой от моите хора не може да си спомни откъде го знае. Както и да е, струва си да се опита; и понеже предпочитам да го върша в компания вместо сам, и понеже и вие бяхте спътник на тази невъзмутима жена, казах си, че може би…

Кленъм довърши изречението вместо него, като отново си взе шапката, и заяви, че е готов.

Беше вече лято; сива, гореща, прашна вечер. Пропътуваха до началото на Оксфърд Стрийт и като слязоха там, започнаха да се лутат из големите улици с меланхолично-тържествените къщи и из мъничките пресечки, които също се опитват да изглеждат тържествени, но стават само още по-меланхолични и които образуват същински лабиринт около Парк Лейн. Джунгла от ъглови къщи с безвкусни стари портали и украшения; страшилища, извикани на живот от нечий изветрял ум в изветрели времена, все още изискващи сляпото възхищение на всички следващи поколения и решени да не отстъпват, докато не се сринат от старост, примигваха срещу залеза. Безстилни малки къщурки, жалки, нескопосани подражания на двореца на негово благородие, на площада, с умален модел на огромната входна врата, с прозорци по будоарите, огледани в бунищата на конюшните, правеха вечерта още по-тъжна. Рахитични къщи с най-моден вид, но неспособни да подслонят както трябва друго освен застояли миризми, приличаха на последните издънки от кръвосмешението на големите дворци; а малките им арки и балкончета бяха подпрени на тънки железни колонки, като че се опираха немощно на патерици. Издигнатите тук-таме траурни гербове, украсени с всички хералдически знаци, се извисяваха над улицата подобно архиепископи, проповядващи срещу суетата на света. Магазините, малко на брой, не се стараеха да привличат окото; защото в този богатски квартал те нямаха нужда от нови клиенти. Сладкарят снабдяваше купувачите си по списък и затова беше спокоен, а на витрината му се мъдреха само бурканчета с дребни бонбони и десетина ферментирали бутилки касисов сироп. Няколко портокала — това предлагаше зарзаватчията на погледа на простолюдието. Една-единствена кошничка, направена от мъх, в която някога е имало гълъбови яйца — това бе всичко, което яйчарят имаше да покаже на плебеите. Сякаш всичко живо от тези улици (а това е обикновено явление за този час и за това годишно време) беше канено някъде на вечеря, но като че ли никой не даваше тези вечери, на които бяха отишли. Пред входните стъпала безделничеха лакеи със светли шарени пера по шапките и с бели перуки, като непознат вид огромни птици; както и камериери, самотни, въздържани мъже, всеки от тях изпълнен с недоверие към другите. Потокът от карети в парка се бе разпръснал за този ден; лампите по улиците бяха запалени; и малките хитри пажове в плътно прилепналите ливреи, с крака изкривени като умовете им, висяха по ъглите на групички, дъвчеха сламки и си споделяха тайни. Петнистите кучета, които обикновено придружаваха каретите и които човек бе свикнал да свързва неразривно с разкошните екипажи, сега сякаш проявяваха снизхождение, като се движеха без тях и следваха домашните помощници в изпълненията на разните им поръчки. Тук и там се забелязваше по някоя надменна пивница, която не беше склонна да се издържа от стотинките на тълпата и където мъже без ливреи не бяха особено желани.