Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Така живееше Флорънс в опустелия си дом, отдадена на своите невинни занимания и мисли, и нищо не нарушаваше покоя й. Сега тя можеше да влиза в стаите на баща си, да си мисли за него и смирено да притиска към него любещото си сърце, без да се страхува, че ще бъде отритната. Тя можеше да наблюдава вещите, обкръжавали го в скръбта му, и да се сгушва до стола му, без да се бои, че ще срещне онзи поглед, дълбоко врязал се в съзнанието й. Тя можеше да му оказва малки прояви на внимание и загриженост, като поставяше в ред всичко със собствените си ръце, приготвяше букетчета за масата му, заменяше ги с нови, когато те изсъхваха в негово отсъствие, ежедневно стъкмяваше нещо за него и плахо оставяше около обичайното му място някаква вещ, напомняща за нейното присъствие. Един ден това бе малка, боядисана поставка за часовника му, а на следния ден се побояваше да я остави и я сменяше с някаква друга, направена от нея дреболия, по-малко биеща на очи. Когато се събуждаше посред нощ, тя навярно изтръпваше при мисълта, че той може да се прибере и ядно да изхвърли тази дреболия и със силно разтуптяно сърце се спускаше бързо по чехли долу, за да я махне. А друг път само притискаше лице към бюрото му и оставяше отгоре целувка и сълза.
Както и преди никой не знаеше за това. Освен ако слугите не го бяха разбрали по оставените от нея следи — към стаите на мистър Домби всички изпитваха благоговеен страх, — тайната бе дълбоко скрита в душата й, както и предхождащата я случка. Флорънс се прокрадваше в тези стаи по здрач, рано призори или когато прислугата се хранеше долу. И макар че под грижливата й ръка всяко кътче в тях ставаше по-хубаво и по-весело, тя влизаше и излизаше безшумно като слънчев лъч, с тази разлика само, че оставяше светлина след себе си.
Призраци съпровождаха Флорънс в скитанията й из ехтящата къща и присядаха до нея в изпразнените стаи. Животът й напомняше омагьосан сън и мислите й, породени в самотата, допринасяха за фантастичната му и нереална същност. Тя толкова често си бе мечтала за това какво би представлявал животът й, ако баща й я обичаше и тя бе негова любимка, че понякога за миг напълно се поддаваше на илюзията и в полета на фантазията си като че си спомняше как те двамата бяха стояли един до друг по време на погребението на брат й, как бяха споделяли обичта си към него, как скъпите им спомени за него ги сближаваха, как често разговаряха за Пол и как добрият й баща, гледайки я нежно, бе споменавал за общата им надежда и упование в бога. Друг път тя си представяше майка си още жива. О, какво щастие е да се хвърли на шията й и да я притисне с цялата си любеща и доверчива душа! О, отново унинието на самотния дом, настъпващата нощ и отсъствието на хора!
Но съществуваше една мисъл, пламенна и трайна, макар и едва ли съвсем ясна на самата нея, която я подкрепяше в усилията й и засилваше постоянството в младото й сърце, подложено на такива сурови изпитания. В душата й, както и в душата на всички, засегнати от голямото нещастие, произтичащо от природата ни на простосмъртни, се бяха прокраднали реални представи и надежди, възникнали в мъглявия свят извън пределите на настоящия живот, и подобно тиха музика й нашепваха за срещата между майка й и брат й в далечната земя, за това, че те и двамата я помнят, обичат я и й съчувствуват и знаят какъв е земният й път. За Флорънс бе сладка утеха да се отдава на тези мисли, докато един ден — беше късно посред нощ, скоро след като бе видяла баща си за последен път в стаята му — на нея й хрумна, че като пролива сълзи поради отчуждението на баща й към нея, тя може да настрои душите на мъртвите срещу него. Колкото и безумно, нелепо и детинско да бе да се разсъждава по такъв начин и да се изтръпва при тази полуосъзната мисъл, то бе продиктувано от любещата й природа. От този момент нататък Флорънс се стараеше да заличи жестоката рана в сърцето си и да храни надежда към човека, чиято ръка й бе нанесла раната.