Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

„Една много млада дама! — мислеше си управителят мистър Каркър, тананикайки си песенчица. — Да! Когато я видях за последен път, тя беше съвсем малко дете. Помня, че имаше тъмни очи и коса, както и приятно личице, много приятно личице. Смея да кажа, че е хубавичка.“

С още по-благодушен и предразполагащ вид, тананикащ песенчицата си, а гъстите му зъби вибриращи в такт с нея, мистър Каркър се движеше напред и най-сетне свърна в тъмната улица, където се намираше домът на мистър Домби. Той бе така погълнат от плетенето на паяжини около приятни личица и забулването им с мрежи, че изобщо не му минаваше през ума до какво място е стигнал, когато изведнъж, хвърляйки поглед към неприветливата редица от високи къщи, внезапно спря коня си на няколко ярда от вратата. Но за да стане ясно защо мистър Каркър внезапно спря коня си и какво привлече удивения му поглед, е необходимо да направим известно отклонение.

Мистър Тутс, освободил се от игото на Блимбър и встъпил в собственост върху известна част от своето светско богатство, която — както през последното полугодие на стажа си най-редовно бе съобщавал всяка вечер на мистър Фидър като ново откритие — изпълнителите на завещанието не могли да му отнемат, се бе захванал с огромно усърдие да изучава науката на живота. Обладан от благородния стремеж да направи блестяща и славна кариера, мистър Тутс си бе мебелирал прекрасно жилище, устроил бе вътре спортен кът, украсен с картини на състезателни коне — той не проявяваше и капчица интерес към тях, — а бе поставил също и диван, предизвикващ у него усещане за неразположеност. В този великолепен дом мистър Тутс се зае да култивира у себе си тези изтънчени умения, които извисяват и облагородяват духа, като главният му наставник в това отношение бе една интересна личност с прякора Бойкия петел — този човек, непрестанно споменаван в кръчмата „Черният язовец“, и в най-топло време носеше мъхесто бяло връхно палто и бъхтеше мистър Тутс по главата три пъти седмично срещу скромното възнаграждение от десет шилинга и шест пени за всяка визита.

Бойкия петел — истински Аполон в пантеона на мистър Тутс — го бе запознал с един маркировач, който го обучаваше в билярд, с един лейбгвардеец, който го обучаваше във фехтовка, с един човек, даващ под наем коне и коли, който го обучаваше в езда, с един корнуолски джентълмен, извънредно вещ по отношение на атлетиката, както и с още двама-трима приятели, не по-малко посветени в изящните изкуства. Под тяхното покровителство мистър Тутс не можеше да не напредва бързо и под тяхното ръководство той се залови за работа.

Но по неизвестни причини така се получи, че още преди да са загубили очарованието си като нови познати, мистър Тутс започна да се чувствува, кой знае защо, неспокоен и притеснен. Зърното му беше с люспи, които дори Бойкия петел не бе в състояние да изкълве. По време на почивка му се явяваха мрачни великани, които дори Бойкия петел не бе в състояние да повали. Сякаш нищо друго не оказваше такова благотворно въздействие върху мистър Тутс, както постоянните му отбивания в дома на мистър Домби, където оставяше визитните си картички. Не можеше да се намери бирник в целите британски владения — тази обширна територия, над която слънцето никога не залязва и където бирникът никога не си ляга67 — така редовен и настойчив в посещенията си, както мистър Тутс.