Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Чувал съм за тоя град. Роднини имам там, преселници. Чичовци и братовчед на моите години. Адаши сме двамата — и той Димитър. Само че излезе по-умен от мен и по-късметлия…
И знаеш ли, като извъртях тъй работата в душата си, по-леко ми стана сякаш. Сам повярвах за секунда-две в своето раздвоение. Там оставих добрия, хрисимия, а тук седеше калпавият и кутсузинът…
— Къде го твоят братовчед да го питам за нашата къща? — тъжовно рече старецът.
— Каква беше, ваша милост?
— Хубава, голяма. Три декара двор имаше — с кьошка му, с банята. Баща ми на българин я продаде. Помня го. Гоше Христосков…
Знаех го тоя дядо! Виждал го бях да куцука с бастун по улиците — коляното му премръзнало на гюме. А за него знаех, защото с внучката му, с Катеринка, на един чин седяхме в отделенията. Но мълчах, навел глава, сякаш друг заемаше мястото ми.
— Защо говориш тъй за късмета си, момче? — обърна на турски Сеид Османоглу. — Ще го подплашиш. Защо не си казал на Муса ефенди какъв си и що си? Да ти даде работа като за теб.
— Какво да казвам… Не се оплаквам — смотолевих с половин уста.
— Парен петел и от дъжд се бои. Тъй ли? — зорко ме огледа старецът. — Като си гяурин, мислиш… А?
— Гяура изиет — отвърнах аз с тая приказка, дето от баба Ана я бях чувал. — На гяурина мъка дай. — Ако разрешите — добавих и станах да си вървя.
Не издържах да седя повече. Боях се да не ми падне черното перде и да взема да се издам. Думата „Пазарджик“ ми зачекна душата и докато говорехме със стареца, образите на градеца, на близките ми се подаваха зад всяка дума. И втори път ми се случи това изкушение, даже по-силно. Защото тогава не бяха приказки, ами минах край самия Пазарджик и цяла нощ останах на гарата.
XI
Беше след години, през януари 45-а. С другаря ми Небойша Симич прекосявахме България — от Истанбул за Югославия. И двамата с фалшиви паспорти. Моят се водеше на Димитар Попович. Не ме питай сега как тъй скочих от склада в оня влак. Дълго е да ти разправям подробности, приеми го като факт, какъвто си беше. Небойша Симич бе воювал срещу немците като партизанин, а семейството му загинало. По някакви си причини го забелязали от щаба на Титовата освободителна армия. Доверили му се, пратили го с неколцина като него в Турция. С тайна мисия около прехвърлянето на оръжие от англо-американците. Той вече се връщаше в свободната си държава, а мен ме водеше, защото му трябвах. От дълго време се знаехме, но ме смяташе за турчин. Не само му се представих тъй, когато се свързахме, ами наистина бях станал турчин от темето до петите. Мен ходжа не ме различаваше, че сърбинът Небойша ли!
Като минахме българската граница обаче, сърцето ми се разшава. Зяпам насам-натам, вслушвам се какво говорят хората, отстрани сигурно съм изглеждал напрегнат.
— Не се бой! — вика ми по едно време Небойша. — Българите сега са гузни. Със сърби няма да се закачат. Ако пък разберат какви сме, на ръце ще ни подхвърлят. Само че ще си мълчим. Никак им нямам вяра!
— Не се боя — отвръщам. — Любопитно ми е. А ти защо им нямаш вяра?
— Измятат се — казва той. — До вчера Хитлер им беше приятел, днес се правят на инакви. Ама, според мен, късничко се сетиха. Ще си платят сметката!
— Какво разбира простият народ — опитвам да го смекча. — Все той тегли…
— Тегли ли?! — ядно ме скастря Небойша. — Нищо не е изтеглил! Че е прост — прост е, ама и управниците му прости — да им таковам мамката! Хем прости, хем подли!
Небойша гледа в калпавата политика и оттам си прави изводи, а аз мисля съвсем други неща. Пък и как да се припирам, като това за измятането си е самата истина.
Колкото по̀ навлизахме в страната, толкоз повече се тревожа, а в Пловдив вече ме хвана страх. Пазарджик е на хвърлей място, хора често пътуват — да не би някой да ме познае! Влакът седя на гарата половин час. Небойша се надвесил от прозореца, опипва с очи тълпата, а аз не излизам от купето, под мишницата му надзъртам навън. На перона — стълпотворение. Граждани от всякакъв калибър, селения с торби и кошници, войници, циганьор, опърпани типове и всичко това яростно се блъска кой да слезе от влаковете, кой да се качи, ругатни, прощални ревове, викове и надвиквания. А над цялата тая гмеж дрезгаво гърми маршова песен от високоговорителя. От време на време музиката секва и още по-дрезгав глас изломотва неразбираемо напътствие. После пак същата песен почва от началото.