Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Старецът бе притворил очи, но гледам аз, че внимателно слуша. Интересен му станах. Извади табакера, почерпи и мен — за пръв път го виждах да пуши.

— Като си българин — пита, — ходил ли си в България?

— Не съм, ваша милост — отвърнах. — Слушал съм.

— Ех, ех, ех! — изпуфтя той пушека в брадата си. — Каква земя! Какви години!

Вцепених се, защото тия думи той каза на български. Муса Халил забеляза изумлението ми и разтърси търбух.

— Хе, хе! Сеид ефенди… в България е раждан. — И като заглъхна смехът му, добави: — Петдесет години… Има ли, Сеид ефенди, петдесет години, откакто си дошъл в дома си?

— Повече — рече старецът. — Петнайсетгодишен бях — значи петдесет и шест са се търколили.

Макар да знаех, че неведнъж турци са се изселвали от България, зяпнал го бях, като че кой знае какво е станало.

— От кой сте край, господине? — продумах.

— Да не се докачиш, Муса ефенди — обърна се той към другаря си, — ако кажем някой лаф на български. Нямам тайни с момчето, ами да видя помня ли.

Добре сторих, че на турски попитах къде е живял Османоглу. Почтителността там иска, като приказват неколцина, да няма шушнене и скрито от някого. Муса Халил вдигна ръце нагоре, че се предава и съгласява.

— Няма да знаеш — чак тогаз ми отвърна човекът. — Не си бил.

Говореше гърлено, завалено и доста беше забравил. Не съм папагал да ти повтарям къде грешеше в глагол, къде в съществително. Важното е, че го разбирах. Но мълчах и се чудех как да продължа, какво да си приказваме.

— На тая възраст всичко се помни — рекох отнемай къде.

— Всичко, всичко! — потвърди старият. — Градеца, реката. Ах, тая река… Къпех се, риба ловях. Марица река…

— И аз съм се къпал в Марица — наострих уши. — От България иде, покрай Одрин минава — допълних като оправдание.

— Ти си се къпал в твоята вода. Моята е изтекла. Ех, Татар Пазарджик!… — въздъхна Сеид Османоглу. — Там ми е рязан пъпът…

Вярвай — мравучки препуснаха по гърба ми в тоя миг. Едва озаптих напиращата дума. Идеше ми да кажа, че и аз съм от Пазарджик, че знам градчето като дланта си — къщите и хората, сокаците и мегданите. Все нещо щеше да е останало от негово време. За човек да пита, за сграда или улица. Двамата заедно да си спомняме. Аз не знам каква потреба имаше Сеид Османоглу от спомена, ама сега разбрах колко на мен ми е трябвал. Жаден бях за своето минало, като че три дни без вода ме бяха държали. Гледах, гледах възрастния човек, все едно роднина мой от Пазарджик беше дошъл. Ама как да се отметна и да река: „Излъгах те, господине. Не съм от Одринско, от един град сме с тебе двамата.“ Пред лъжец душа разкрива ли се? Измамник душа има ли? Преглътнах думата и друго казах: