Последният валс на Матилда

— Тъкмо се канех да спра, за да хапна и да пийна вода — каза тя с прегракнал глас. — Искате ли да се присъедините към мен, господин Макколи?

Той повдигна едната си вежда и се усмихна.

— Само ако ме наричате Фин — отвърна провлачено той. — В армията ми омръзна от всичките тези официалности. Човек губи нещо от себе си, като се обръщат към него на фамилно име.

— Тогава и ти трябва да ме наричаш Моли — каза тя, преди да има време да помисли.

Не дочака отговора му и тръгна през горичката към каменните езерца. Той я объркваше и това, че не може да се контролира изцяло, я дразнеше. Имаше нужда от тези няколко минути, за да се овладее.

Скочи от седлото и пусна юздите на земята. Всеки добре обучен кон заставаше на едно място, щом освободяха юздите му, и тя не се притесняваше за него.

— Мястото е прекрасно — възкликна Фин. — Дори не съм подозирал за съществуването му.

Той си свали шапката, напълни я с вода от езерцето и я нахлупи обратно на главата си.

Матилда се загледа като хипнотизирана в капчиците вода, които блестяха в къдриците на черната му коса и после припряно се зае с дисагите.

— Гледам поне веднъж седмично да идвам тук — каза тя, като смъкна дисагите и ги занесе на една плоска скала. — Водата е толкова чиста и студена в сравнение със застоялата вода, която ползваме във фермата, и обикновено под дърветата е много прохладно. — Знаеше, че бърбори като глупачка и затова заключи: — Само че след вчерашния дъжд днес е малко задушно.

Той напълни меха си с вода и се напи до насита, после избърса устата си в ръкава на ризата.

— Има чуден вкус, за разлика от водата в резервоарите. Не се учудвам, че идваш тук при първа възможност.

Лицето му изведнъж придоби сериозно изражение, когато огледа плоските камъни наоколо и дълбокото езерце, което очевидно беше подходящо за плуване.

— Дано не съм провалил плановете ти, като се появих по този начин? Ако искаш да плуваш, аз ще си тръгна.

Матилда се изчерви, като си помисли, че имаше намерение да свали дрехите си и да се гмурне във водата както винаги.

— Не, разбира се, че не си — каза бързо. — Прекалено е студено за плуване. Обикновено само си топя краката — излъга тя.

Той се вгледа в нея, но дори да не й бе повярвал, не каза нищо.

Матилда извади сандвичите от дисагите и ги сложи на камъка между тях.

— Заповядай, Фин, вземи си. Вероятно са се стоплили и овлажнили, но съм ги правила сутринта, така че са пресни. — Ето, отново започваше да бръщолеви. Какво имаше в този мъж, което я караше да се държи като безмозъчна кокошка?

Той отхапа със здравите си бели зъби от сандвича с шунка и започна да дъвче с наслада, докато лежеше на скалата и гледаше водопада. Матилда осъзна, че в него имаше някакво спокойствие, някакво задоволство от живота и от собствената му личност. Навярно това го правеше толкова привлекателен.