Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Цели дванайсет часа тя претърсва всички свещени места, за които можеше да се сети, но без помощта на хората от племето, нямаше да може да продължи по-нататък. Пещерите бяха празни, езерцата — пусти, и от Гейбриъл нямаше и следа.
Тя обърна коня към фермата, където не знаеха нищо за него и накрая неохотно призна пред себе си, че няма излишни хора, които да прати да го търсят. Ако Гейбриъл не искаше да бъде открит, тя знаеше, че никой бял мъж или жена нямаше да може да го намери.
Аборигените битжара понасяха неговото изчезване стоически. Нямаше смисъл да се обръща за помощ към тях. Не го правеха от мързел, защото те обичаха и уважаваха стария мъж, но част от традицията им беше да не се месят, когато духовете пееха за някой член на племето.
А както самият Гейбриъл каза, не можеш да се бориш с пеенето на духовете.
Три дена по-късно в Чаринга се върна едно момче, което беше ходило в пустошта за ритуалното си посвещаване в редиците на мъжете. Матилда забеляза завръщането му и с подозрение проследи как то отиде най-напред при най-възрастния мъж от племето. Тя не можеше да чуе какво си говорят, но забеляза инструмента, с който възпроизвеждаха подобни на животински рев звуци, затъкнат в торбичката от кожа на кенгуру на кръста му.
— Ела тук, момче — извика тя от верандата. — Искам да говоря с теб.
Момчето погледна въпросително стареца, който кимна в съгласие, и е неохота се приближи до верандата.
— Намерил си Гейбриъл, нали? Къде е той?
— Отвъд Янтабула, господарке. Отишъл е при духовете.
Матилда го погледна с удивление.
— Янтабула е на повече от двеста и четирийсет километра оттук. Как, за бога, е успял Гейбриъл да стигне чак дотам?
Момчето се ухили.
— За три или четири обиколки на луната, господарке. Гейб добър бегач.
Матилда се съмняваше, че Гейб изобщо е способен да тича, но фактът, че е умрял толкова далече от Чаринга, придаваше достоверност на твърдението на момчето.
Тя се обърна при звука от ужасните ридания, които идваха откъм колибите, и двамата се загледаха в изключителната картина, която представляваше Една, паднала на колене край угасналото огнище. Тя се биеше по главата и правеше с нож резки по ръцете си.
— Защо ме напусна, съпруже? — нареждаше. — Защо трябваше да ме напуснеш, съпруже мой? — Тя се наведе, взе шепа пепел от огнището и я размаза по главата и тялото си.
— Какво ще стане с нея? — прошепна Матилда към момчето.
— Едно пълно завъртане на луната и тя ще направи глинена шапчица. Ще я носи четири сезона, после ще я свали, ще измие глината от лицето и тялото си и ще остави шапчицата на гроба на мъжа си. След това ще се обърне към братята на мъжа си за закрила.
Вестта за смъртта на Гейбриъл се разнесе бързо сред племето и мъжете започнаха да рисуват бели кръгове и линии по лицата и телата си. Жените окачиха на шиите им огърлици от пера и кости. Копията бяха заострени, щитовете от кенгурова кожа бяха изрисувани с ярките символи на племето, а главите на всички, с изключение на вдовицата, бяха боядисани с червена боя.
Мъжете поведоха бавно и тържествено процесията извън лагера и Матилда, заедно с жените, ги последва. След много часове ходене те стигнаха до обрасло с трева място. Там бяха древните камъни, украсени с тотемните знаци на племето.
Матилда и жените седнаха в кръг на около два километра от мястото, където щеше да се проведе церемонията. Те нямаха право да участват в нея. Жените чуха скръбните, ниски и протяжни звуци от диджериду — аборигенските музикални инструменти. Приспособленията, които издаваха подобни на рев звуци, се въртяха във въздуха, скоро се появиха и облаци прах, вдигани от ритуалния танц на мъжете.
— Бих искала да видя какво става, Дора. Защо не ни позволяват да застанем по-близо?
Дора поклати глава.
— Забранено за жени, господарке. — Тя се приведе към Матилда и прошепна: — Но аз мога да ти кажа какво става.
— От къде знаеш, след като е забранено?
Дора се усмихна широко.