Цялото кралско войнство

Но веднъж, към края на лятото, не я видях цели два дни. Вечерта преди това имаше пълнолуние, цареше пълно затишие и нощта не носеше ни прохлада, ни някакво раздвижване на въздуха. Ние с Ан доплувахме до кулата за скокове при хотела. Беше вече толкова късно, че във водата нямаше никой. Полежахме известно време на сала във водата, без да разговаряме, дори без да се докосваме — само лежахме по гръб и гледахме небето. След малко тя стана и започна да се качва на кулата. Аз се поизвърнах на една страна, за да я гледам. Тя се качи до трамплина на височина двайсет стъпки, зае стойка и направи скок „чайка“ — много красив. После се качи на следващата площадка. Не зная колко скока направи, но бяха много. Наблюдавах я едва ли не в полудрямка, гледах как се изкачва нагоре бавно, стъпало по стъпало, и как луната превръща тъканта на тъмния й бански костюм в подобие на метал или на лакировка, следях как застава в самия край на площадката, вдига ръце до краен предел, изправя се на пръсти, откъсва се от площадката и за миг увисва, сякаш неподвижна, във въздуха — тъмно блестящо тяло, толкова тънко и далечно, че затъмнява само една-две звезди, — след което полита надолу и се врязва безупречно, с едва чут плясък във водата, сякаш е пролетяла през голям обръч с опъната на него черна коприна, поръсена със сребърен прашец.

Това се случи, когато скочи от най-горната площадка — височина, от каквато може би никога не беше скачала. Гледах я как се заизкачва бавно, подмина площадката, от която обикновено скачаше — двадесетте стъпки — и продължи нагоре и все нагоре. Извиках й, но тя дори не погледна към мен. Обаче ме чу, бях сигурен в това. И бях сигурен, че ще се качи дотам, докъдето е решила, каквото и да правя. Затова не я повиках повече.