Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Нагласихме покрива на колата, през което време успяхме да се намокрим, после влязохме вътре и тръгнахме към къщи. У нас светеше — и в къщата, и на верандата, затова решихме да се отбием и да си направим кафе и сандвичи. Все още беше рано, към девет и половина. Спомних си, че майка ми отиде да играе бридж с Патънови и някакъв техен гостенин, който се усукваше около нея. Прекарах към къщата и спрях рязко, та се разхвърчаха мидени черупки и вода и се чу остър, хрущящ звук. Изтичахме по дясното крило на двойната стълба към верандата и веднъж на сушина, взехме да тупаме крака и да отърсваме като кучета водата от себе си. От тичането, тръскането и мокротията косите на Ан се бяха разпуснали. Те висяха по врата, няколко кичура бяха залепнали на челото й, а един — на бузата и в този си вид тя приличаше на малко момиченце, което току-що са извадили от ваната. Тя се засмя, наведе глава на една страна и я тръсна няколко пъти, както правят момичетата, за да разпилеят косите си. Прокара пръсти през косите, като огромен гребен, за да намери и извади фибите. Няколко от тях паднаха на пода.
— Сигурно съм като плашило — каза тя. — Същинско плашило. — И продължи да тръска глава, да се смее, да ме гледа изотдолу със светнали очи. Сега повече приличаше на предишната Ан.
Аз потвърдих, че е същинско плашило и влязохме в къщата.
Запалих лампата в голямото антре, но оставих да свети и на верандата и я поведох към кухнята през трапезарията. Сложих да се вари кафе и извадих нещо за хапване от ледника (по онова време още нямаше електрически хладилници, иначе майка ми би се снабдила не с един, а с два големи като къщи, и в полунощ около тях биха се събирали дами с голи рамене и пийнали мъже със смокинги — също като по рекламите). Докато вършех домакинската работа, Ан си разчесваше косите. Очевидно смяташе да си направи свински опашчици, защото, докато слагах продуктите на кухненската маса, едната беше почти готова.
— Защо не се заемеш със сандвичите, вместо да се разкрасяваш? — казах аз.
— Добре — съгласи се тя, — а ти ще трябва да ми нагласиш косите.
И докато правеше на масата сандвичите, аз довърших първата опашчица.
— Трябва някаква панделчица или нещо такова, за да я стегна — казах.
Стисках с пръсти края на плитчицата, за да не се разплете. После погледът ми падна върху една чиста кърпа за съдове на закачалката. Пуснах плитчината, взех кърпата и отрязах от края на ивици с джобно ножче. Кърпата беше бяла с червена ива. Върнах се при Ан, доплетох разплелата се плитчица и я вързах на фльонга с едната ивица.
— Ще заприличаш на негърка — казах.
Тя се засмя и продължи да маже масло.
Видях, че кафето е готово и угасих газта. После се заех с другата опашчица. Наведох се и прокарах пръсти през косата, разделих я на три и докато сплитах трите снопчета, вдишвах свежия дъх на косите й, които миришеха на ливада, понеже бяха мокри. В това време телефонът иззвъня.
— Дръж тук да не се разплете — казах на Ан и пъхнах в ръката й края на плитчицата. И отидох на телефона.
Обаждаше се майка ми. Тя, Патънови и онзи, който се усукваше около нея, и дявол знае кой още щели да се натъпчат в една кола и да отидат на четиридесет мили от Бърдънс Лендинг — до „Ла Гранж“, едно заведение в съседната околия, на пътя за столицата на щата, в което имаше няколко маси за зарове и две рулетки и в което най-изискани хора си даваха срещи с най-долнопробни типове и вдишваха заедно синия, лютив цигарен дим и парите на контрабандния алкохол. Тя каза, че не знае кога ще се върне, но да оставя вратата отключена, защото си била забравила ключа. Тази молба беше излишна — в Бърдънс Лендинг и без това никой не си заключваше вратите. Каза да не съм се безпокоял, днес й вървяло, засмя се и затвори телефона. Това, дето рече да не се безпокоя, също беше излишно. Особено за късмета й. На друг я вървеше, я не, но на нея винаги й вървеше. Тя получаваше всичко, каквото пожелаеше.