Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но ето че най-сетне сме отгоре и навред около нас водата се чупи и проблясва, осветена от луната. Стоим още миг така, без да дишаме, после аз я пускам, отделяме се и лягаме свободно по гръб, поемаме с пълни гърди въздух и гледаме високото, главозамайващо, обсипано със звезди небе.
След малко забелязах, че тя плува. Помислих, че ще гребне няколко пъти, колкото да стигне до сала. Но когато се обърнах по корем и заплувах натам, видях, че вече е излязла на брега. Тя взе банския си халат, загърна се с него и се наведе да обуе сандалите си. Извиках я. Тя ми махна, свали гумената шапка, стръска косите си и затича по брега към къщи. Заплувах към брега, но докато изляза, тя вече беше близо до къщата. Видях, че няма да мога да я настигна. Затова тръгнах бавно по плажа.
След това не я видях два дни. После тя се появи на тенис-корта с ракетата, спокойна и приветлива, готова да ми извади душата, след като Адъм се разправи с мен.
Дойде септември. След няколко дни Ан трябваше да замине на Изток, в училището на мис Паунд. Баща й искаше да я отведе няколко дена преди започването на занятията, да спре с нея по за ден-два във Вашингтон и Ню Йорк и след това да я отпрати в Бостън, в железните лапи на мис Паунд. Ан, струваше ми се, не беше във възторг нито от предстоящото пътешествие, нито от връщането си при мис Паунд. Беше ми казвала, че училището й харесва, но никога не бе ме заливала с поток от приказки за среднощни закуски, споменици, за милата учителка по френски, а и речникът й не беше пострадал от глуповатия език на институт за девици от висшето общество. През август ми беше споменала за плана на баща си, за датата на заминаването, но без всякакво удоволствие или неудоволствие, сякаш това съвсем не ни засягаше — по такъв начин младежта говори за смъртта. Когато ми съобщи това, нещо трепна в мен, но аз скоро прогоних тази мисъл, защото календарът все още показваше август и аз просто не можех да повярвам, че на това лято и на всичко останало един ден ще настъпи край. Но сутринта, когато Ан се появи отново на тенис-корта, първата ми мисъл беше, че тя скоро ще си тръгва. Едва тогава се сетих за това. Приближих се до нея и без да я поздравя, взех ръката й с някакво чувство, което няма име, нещо като отчаяние, все едно, че бързаш за някъде, а не можеш да стигнеш.
Тя ме погледна леко изненадана.
— Не ме ли обичаш? — попитах сърдито аз.
Тя избухна в смях и ме изгледа с недоумение, а в ъгълчетата на ясните й очи се събраха невинно присмехулни бръчици.
— Обичам те, разбира се — каза тя със смях, размахвайки ракетата със свободната си ръка. — Обичам те, разбира се, Джеки-бой, обичам те, пиле-Джеки, кой казва, че не обичам бедното пиле-Джеки?
— Не се занасяй — казах, защото думите, които тя ми говореше вечер пред верандата, в колата, сега, при ярката дневна светлина и при обзелото ме отчаяние, изведнъж ми се сториха глупави и противни. — Не се занасяй — повторих — и не ме наричай пиле-Джеки!
— Но ти си пиле-Джеки — отвърна тя сериозно, ала бръчиците все още стояха в ъглите на очите й.
— Не ме ли обичаш? — попитах повторно, без да обръщам внимание на казаното.
— Обичам моето пиле-Джеки — каза тя, — горкото пиле-Джеки.
— Стига глупости! Не ме ли обичаш?
Тя се вгледа в мен, но очите й сега не се смееха.
— Обичам те — отвърна. — Да, обичам те. — И измъкна ръката си от моята и тръгна, през корта така решително, сякаш бе решила да отиде нанякъде — някъде много далеч — и трябваше да бърза. Но само прекоси корта и седна под перестата сянка на мимозата, а аз я гледах, като че кортът беше Сахара и тя е изчезнала далеч, далеч, чак на хоризонта.
После дойде Адъм и поиграхме тенис.
След двудневното отсъствие Ан се върна тази утрин, но всичко беше вече различно, не както преди. Да, тя се върна, но не беше съвсем тя. Тя прекарваше с мен пак толкова време, колкото и преди, но винаги беше потънала в някакви свои мисли и когато я милувах, тя отговаряше на милувките, сякаш водена от чувство за дълг или в най-добрия случай от добро сърце, почти снизходително. Така я карахме през последната седмица, а дните стояха знойни и безветрени, надвечер се струпваха облаци като на буря, но буря не излизаше и нощите висяха тежки като черни, покрити със сребрист прашец гроздове, готови да се откъснат.
Два дена преди да замине, отидохме на кино. Когато излязохме от киното, валеше. Бяхме намислили да отидем да поплуваме, но се отказахме. Неведнъж се бяхме къпали на дъжд това лято, а и предишните лета, когато ходехме заедно с Адъм. И сигурно и тази вечер щяхме да отидем, ако дъждът беше по-друг — ако беше лек, приятен дъждец, който пада от високо небе и едва шумоли с копринен звук по повърхността на водата, или кос, студен, остър като иглици, пречистващ дъжд, който те кара да тичаш по брега и да крещиш, преди да подириш убежище в морето, или дори да беше от пороите, каквито се случват в Мексиканския залив — сякаш в небето внезапно се е скъсал огромен книжен плик, пълен с вода. Но този дъжд беше съвсем различен. Небето се бе провесило, кажи-речи, до земята и през черния, непомръдващ, лепкав въздух течеше отвсякъде.