Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Значи цялото това сражение беше за нищо? — Еолаир пусна ръката на Мейгуин и се изправи. В гърдите му се надигаше ярост. — За нищо? Повече от шейсет изклани храбри хернистирци, да не говорим за твоите сънародници… и Мейгуин… — Той махна безпомощно с ръка. — И всичко това… за нищо?!

Той залитна напред с вдигнати ръце, сякаш за да ги стовари върху безмълвния безсмъртен. Джирики реагира толкова светкавично, че Еолаир усети стиснатите си китки в лека, но властна хватка, преди да забележи помръдването на сита. Макар и вбесен, той остана изумен от неподозираната сила на Джирики.

— Скръбта ти е истинска. Както и моята, Еолаир. И не бива да смятаме, че всичко това е било напразно: може би сме затруднили Хикеда'я по начин, който не подозираме. Сега със сигурност ще бъдем нащрек и ще внимаваме какво ще предприемат Децата на облаците. Ще оставим тук някои от нашите най-мъдри и най-стари певци.

Еолаир усети как гневът му се стопява в безнадеждност. Отпусна се и Джирики освободи ръцете му.

— Ще ги оставите тук? — попита като замаян той. — А вие къде отивате? Връщате се у дома?

Нещо в него се надяваше действително да е така. Нека ситите се приберат заедно с причудливите си магии в своите потайни кътчета в този свят. Някога Еолаир се беше питал дали безсмъртните все още съществуват. Сега беше живял с тях и се бе сражавал заедно с тях, бе преминал през ужас и страдания, каквито не беше предполагал, че е възможно да съществуват.

— Не в сегашния си дом. Онова там виждаш ли? — Джирики повдигна покривалото на шатрата. Нощното небе се беше избистрило и над лагерните огньове провисваше звездният покров. — Ето там. Отвъд това, което ние наричаме Сърцето на нощта, ярката звезда над ъгъла на външната стена на Наглимунд.

Озадачен и раздразнен, Еолаир присви очи. Над звездата високо сред черното небе блестеше друга светла точка, червена като тлеещ въглен.

— Тази ли?

— Да. Това е поличба със страшна сила и значение. Простосмъртните я наричат Звездата-завоевател.

Името му прозвуча обезпокоително познато, но обзет от скръб и отчаяние, Еолаир не можа да си спомни нищо.

— Виждам я. Какво означава това?

Джирики се обърна. Погледът му беше хладен и резервиран.

— Означава, че Зида'я трябва да се завърнат в Асу'а.

В първия миг графът не разбра казаното.

— Отивате в Хейхолт? — промълви най-накрая той. — Да се изправите срещу Елиас?

— Време е.

Еолаир се обърна към Мейгуин. Устните й бяха безкръвни. Под клепачите й се виждаше тънка бяла ивица.

— В такъв случай тръгвате без мен и мъжете ми. Наситих се на убийства. Ще отнеса Мейгуин, за да издъхне в Хернистир. Ще я отведа у дома.

Джирики вдигна ръката си, дългите му пръсти се размърдаха, сякаш посягаше към простосмъртния си съюзник. Еолаир очакваше някакъв драматичен жест, но ситът само каза: