Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Слава на Ейдон — промълви римърът и направи знака на Дървото. — И бебетата, и майката да са живи и здрави. Слава. — В ъгълчетата на очите му се появиха сълзи и той ги изтри рязко. — Ами ти, Джосуа, я се погледни! Още малко и ще заподскачаш. Кой би могъл да предположи, че бащинството така ще ти приляга?

Принцът продължаваше да се усмихва, но зад усмивката му се долавяше нещо сериозно.

— Сега имам за какво да живея, Исгримнур. Не разбирах какво е. Не бива да им се случи нищо лошо. Трябва да ги видиш — съвършени са, съвършени.

— Още сега.

Исгримнур започна да отмята завивките си.

— Не сега! — Джосуа се притесни. — Няма да ставаш от леглото. Ребрата ти…

— … са си все още на мястото. Някакъв кон само малко ги понатърти. Случвало ми се е и по-лошо. Повечето пъти е пострадвала главата ми, а това са само някакви си кокали все пак.

Джосуа беше сграбчил Исгримнур за огромните рамене и за миг като че ли беше готов да се сборичка с него, за да го принуди да остане в леглото. Накрая го пусна с неохота.

— Държиш се глупаво — измърмори той. — Те не заминават за никъде.

— Аз също, ако изобщо се размърдам отново. — Като пъшкаше от болка, Исгримнур смъкна босите си крака на студения каменен под. — Помня какво се случи с баща ми Избеорн. Когато конят му го хвърли, остана цяла зима в леглото. След това така и не проходи.

— О, богове. Как може… защо става?

На вратата се беше появил отец Странгиард и се бе вторачил укорително в херцога.

— За да види децата — отвърна с примирен тон Джосуа.

— Но… но…

— Да те вземат дяволите, Странгиард, разкудкудякал си се като кокошка — изръмжа Исгримнур. — Свърши някаква работа. Донеси ми да седна на нещо. Не съм толкова изкуфял, че да стоя прав, докато правя муцки на наследниците на Джосуа.

Разтревоженият свещеник изскочи навън.

— Ела да ми помогнеш, Джосуа. Жалко, че нямаме от онези набански хамути за повдигане на брониран воин върху коня.

Принцът се подпря на ръба на леглото. Исгримнур сграбчи колана на Джосуа и се изправи. Запъхтя се от усилието.

— Добре ли си? — попита разтревожен Джосуа.

— Не. Дяволски боли. Но съм на крака, а това все е нещо. — Не кипеше от желание да продължи по-нататък. — Колко далеч е?

— Съвсем близо по коридора. — Джосуа подпъхна рамото си под ръката на възрастния мъж. — Ще вървим бавно.

Излязоха внимателно в дългия хладен коридор. След двайсетина крачки Исгримнур спря да си отдъхне и извинително измърмори:

— Няколко дни няма да мога да яхна кон, Джосуа.

— Няколко дни! — Джосуа се разсмя. — Смел дърт глупак. Няма да те пусна да яхнеш кон поне месец.

— Няма да ме оставиш да лежа тук, да те вземат дяволите!

— Никой няма да те изостави, Исгримнур. Занапред ще си ми по-нужен от всякога, независимо дали можеш да се сражаваш, или не. Съпругата ми също няма да язди. Ще намерим начин да ви придвижим до Набан и накъдето и да продължим оттам.

— Да се кандилкам с жените и децата?

Отвращението в тона му не можа да скрие страха.