Съдбовният кораб [bg]

Помнещата се възхити на прямотата му. Той не се интересуваше, че корабът е наясно с възраженията му относно дали да му се доверят. Тя предпочиташе да е по-вежлива.

— Трябва да изчакаме и да видим. Засега, тя разполага с подкрепата на двукраките. Твърди, че когато моментът настъпи, ще ги използва, за да ни помогнат. Но защо тогава трепери при самото присъствие на този?

Корабът не даде признак, че е наясно с подводния им разговор. Помнещата вкуси лека промяна във водата, минала покрай нея. Сега освен страх, имаше и гняв. Въпреки че беше лишена от обичайната форма на тялото си, раздразнената ѝ кожа продължаваше да се опитва да произведе отровите, отговарящи на емоциите ѝ. Помнещата задейства киселинните си торбички. Нямаше много за извличане. На тялото ѝ му отнемаше време, за да се снабди отново с необходимото. Независимо от всичко, тя зина широко с челюсти и прие слабата отрова на Мълния, след което отговори със своя собствена. Намести се по-удобно до кораба, така че да ѝ е по-лесно да го разбира.

Над тях, двукракият хвана парапета. Всъщност той постави ръце върху тялото на драцената. Помнещата усети треперенето на кораба и пълното пренасочване на вниманието му.

— Добър вечер, Вивачия. — Звукът от гласа на Уинтроу бе приглушен от водата и разстоянието, но допирът му до перилата усилваше усещането от думите му. То се носеше през костите на кораба към Помнещата. Познавам те, казваше досегът му. Чрез назоваването на името, което Мълния ненавиждаше, той изискваше част от нея. При това справедливо, реши Помнещата, въпреки съпротивлението на кораба спрямо него.

— Разкарай се, Уинтроу.

— Бих могъл, но това няма да донесе нищо добро. Знаеш ли какво правех, Вивачия? Медитирах. Протягах се навътре към себе си. Знаеш ли какво намерих?

— Биещото ти сърце? — Корабът го докосна с коравосърдечна жестокост. Помнещата почувства как хватката на момчето се стегна, когато сърцето му прескочи.

— Недей — насечено ѝ се примоли той и добави: — Моля те.

Корабът го пусна неохотно. Уинтроу се опря на парапета. След като дишането му се нормализира, той промълви тихо:

— Знаеш какво намерих, след като се вгледах в себе си. Намерих теб. Преплетена с мен, душа и плът. Корабе, ние сме едно и не можем да се заблудим един друг. Аз те познавам и ти ме познаваш. Никой от двама ни не е това, което твърди, че е.

— Мога да те убия — озъби му се корабът.

— Знам. Но това няма да те отърве от мен. Дори да ме убиеш, аз пак ще остана част от теб. Вярвам, че и ти го знаеш. Опитваш се да ме прогониш надалеч, корабе, но не мисля, че мога да отида толкова далече, че връзката ни да се прекъсне. Това само ще направи и двама ни нещастни.

— Готова съм да поема този риск.

— Аз не съм — меко отвърна Уинтроу. — Предлагам друго решение. Да приемем в какво сме се превърнали и да признаем всичките си проявления. Ако спреш да отричаш човещината в теб, аз ще приема змията и дракона в себе си. В нас — разсъдливо се поправи той.