Съдбовният кораб [bg]

— А ти им завиждаш — допълни Ета. — Много при това. Надявам се, че съм се прикривала по-добре, когато бях на твоето място. Дълго време заемах мястото, на което се намираш ти сега, и се чудех каква е моята функция; чудех се защо или дали Кенит има нужда от мен и мразех кораба за това, че така го запленяваше. — Тя му отправи крива усмивка в израз на съчувствие. — Имаш съжалението ми, но то няма да ти е от никаква полза.

— А какво ще ми е от полза? — настоятелно попита той.

— Да се занимаваш с нещо. Да го преодолееш. Да научиш нещо ново. — Тя върза възел. — Намери нещо друго, което да окупира съзнанието ти.

— Като например? — попита горчиво.

Ета прегриза конеца и дръпна, за да провери дали илика е здрав. След това посочи с брадичка към пренебрегнатото игрално табло.

— Да ме забавляваш.

Усмивката ѝ го превърна в шега. Движението на брадичката ѝ накара светлината от фенера да пробяга по пригладената ѝ коса и да се отрази от силно изразените ѝ скули. Тя го погледна изпод мигли, докато вдяваше конеца в иглата си. В тъмните ѝ очи проблесна веселие, а крайчецът на устата ѝ се изви леко нагоре. Да, той можеше да намери нещо друго, което да занимава съзнанието му, нещо, което вероятно щеше да го вкара в беля. С усилие върна погледа си върху играта и направи хода си.

— Да науча нещо ново. Какво?

Ета изсумтя пренебрежително. Ръката ѝ се стрелна напред и с единствен ход съкруши защитата му.

— Нещо полезно. Нещо, при което наистина ще използваш ума си, вместо само да извършваш действия, докато мислено си се отнесъл някъде другаде.

Той избута игралните си фигури от таблото.

— Какво мога да науча за този кораб, което вече да не знам?

— Навигация — предложи тя. — Мен ме обърква, но ти вече имаш нужните познания. Можеш да се усъвършенстваш. — Този път беше сериозна. — Но мисля, че трябва да изучиш онова, което вече толкова дълго отлагаш. Запълни празнината, която носиш като отворена рана в себе си. Иди там, накъдето сърцето ти винаги те е дърпало. Достатъчно дълго си се лишавал от него.

Уинтроу стоеше изключително неподвижно.

— И това е? — подкани я тихо.

— Изучи себе си. Жречеството си.

Пронизалото го разочарование го шокира. Дори не искаше да мисли за онова, което се бе надявал да му предложи. Поклати глава и отвърна с горчивина:

— Изоставих го твърде отдавна. Са има силно присъствие в живота ми, но отдадеността ми не е каквато беше. Един жрец трябва да е склонен да живее заради другите. Имаше време, когато мислех, че това ще ми донесе радост. Сега… — Очите му срещнаха нейните открито. — Научих се да искам неща за себе си — каза тихо.

Тя се засмя.

— О, мисля, че Кенит би могъл да те научи на това по-добре от всеки друг. Но според мен се подценяваш. Вероятно си изгубил силата на фокуса си, но потърси в сърцето си, Уинтроу. Ако можеше да имаш нещо, тук и сега, какво би избрал?