Съдбовният кораб [bg]

Ключ, който се завърта в ръждясала ключалка. Това беше усещането, което изпита вътре в себе си. Или може би рана, прокървила отново покрай покрилата я коричка, горчиво си помисли той. Разрови се в думите ѝ в търсене на грешка в логиката ѝ, на трик в начина ѝ на изказване. Нищо. Беше права. Някак, по някое време се бе отказал от отговорността за живота си. Мъчно постигнатите медитации, плодът от един друг живот на учение и напътствията на Берандол се бяха превърнали в банални забележки, които учленяваше, без да ги съотнесе към себе си. Неочаквано си спомни едно неопитно момче, което казваше на своя учител как се ужасява от морското пътешествие до дома, защото ще му се наложи да бъде сред обикновени мъже, вместо сред проникновени псалтове като него самия. Какво беше казал на Берандол?

— Добри мъже, но не колкото нас.

Тогава бе презирал този начин на живот, където простото преживяване от единия ден до другия възпираше човек от възможността да си направи някога самооценка. Берандол беше намекнал, че времето, прекарано навън, сред света, може да промени мнението му за хората, които работеха всеки ден за прехраната си. Така ли беше? Или беше променило виждането му за псалтовете, които прекарваха толкова много време в самооценка, че просто преминаваха през живота, без да го изживеят истински?

Беше хвърлен сред този свят на кораби и плаване против волята си. Никога не го прие напълно и не се възползва от всичко, което можеше да му предложи. Сега погледна назад и видя модела на съпротива, който беше прилагал към всяко свое действие. Беше се настроил против баща си, беше се борил с Торг само за да оцелее, и се беше противил на опитите на кораба да се сближи с него. Беше се съюзил с робите, но гардът му се бе вдигнал в мига, в който бяха станали свободни хора. Когато Кенит се качи на борда, беше решил да поддържа претенцията си спрямо Вивачия, въпреки опитите на пирата да я спечели. И през цялото време беше тънал в самосъжаление. Беше копнял по манастира си и си бе обещавал, че при първа възможност отново ще стане този Уинтроу. Дори след като беше решил да приеме живота, който Са му бе предложил, и беше намерил смисъл в него, дори тогава се бе сдържал.

Слой след слой от самозаблуда — вече го виждаше, слой след слой от съпротива спрямо волята на Са. Не беше прегърнал с отворени обятия собствената си съдба. Беше я приел неохотно, като понасяше само това, което му бе наложено насила, и приветстваше само онова, което намираше за допустимо, вместо да обгърне всичко в жречеството си.

Нещо. Нещо — идея, прозрение, трепкаше в крайчеца на ума му. Откровение, чакащо да бъде разкрито. Остави фокуса на очите си да се размие и успокои дишането си до дълбок, бавен ритъм.

Ета остави шиенето си. Събра игралните фигури и ги върна в кутията им.

— Мисля, че за известно време приключихме с игрите — каза тихо.

Уинтроу кимна. Мислите му го превземаха и той съвсем бегло отбеляза, когато тя напусна стаята.