![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Кенит усети, че е попаднал във фокуса на тези немигащи погледи. Докато стоеше и наблюдаваше от бака, Мълния привлече вниманието на тези чудати поклонници. Те се надигнаха от водата, някои почти толкова високо, колкото беше и фигурата, за да я огледат. Някои го правеха мълчаливо, но други тръбяха или свиркаха. Мълния им отвърна с песен и грамадните глави неизбежно се обърнаха към Кенит и се взряха. За мъж, който вече бе изгубил единия си крак заради змия, тези жадни погледи все пак си бяха изнервящи. Въпреки това той удържа позицията и усмивката си.
Мъжете зад него работеха по палубата и сред въжетата по-предпазливо от обикновено. Под тях зееше двойната смъртна опасност от вода и зъби. Нямаше значение, че змиите не показваха никаква агресия спрямо кораба. Тътнежът и лудуването им бяха достатъчни да изплашат всекиго. Изглежда, само Ета беше прикрила страха си от създанията. Беше се прилепила към парапета с разширени очи и зачервени бузи и наблюдаваше зрелището на проблясващия им ескорт.
До нея, плътно кръстосал ръце на гърдите си, стоеше Уинтроу. Той се обърна към кораба:
— Какво ти казват и какво им отвръщаш?
Тя се изви, за да погледне назад към него. Кенит видя как момчето се присви като намушкано. Внезапно пребледня, коленете му се подгънаха и той се олюля надалеч от парапета. Запристъпва несигурно, с разфокусиран поглед, и напусна бака, без да каже нищо повече. За един кратък момент Кенит помисли да поиска обяснение, но реши да не повдига въпроса. Все още не беше преценил Мълния напълно. Не искаше да рискува да я обиди. Доволното изражение не беше слязло от лицето на фигурата. Тя проговори, насочила думите си към Кенит:
— Това, което казват, не засяга човеците. Говорят за змийски стремления, а аз ги уверявам, че също ги споделям. Това е всичко. Те ще ме следват и ще правят, каквото им кажа. Избери жертвата си, капитан Кенит. Те ще я спрат и ще я заловят за теб като глутница вълци, които отделят бик от стадото му. Кажи къде да отидем и всеки, на когото се натъкнем междувременно, ще падне като презрял плод в ръцете ти.
Тя му подхвърли предложението си съвсем небрежно. Кенит се опита да запази самообладание, макар веднага да бе прозрял какво означава то. Не само кораби, но и малки селища, дори градове щяха да са негови за оплячкосване. Погледна към дъгоцветните си придружители и си ги представи как изпълват бингтаунския залив или как беснеят на прага на самото джамаилско пристанище. Можеха да разгърнат блокада, която да спре всякаква търговия. С флотилия от змии под свое командване можеше да контролира целия трафик през Вътрешния проход. Тя му предоставяше власт над цялото крайбрежие.
Кенит забеляза, че фигурата го наблюдава с крайчеца на окото си. Много добре знаеше какво му предлага. Той се приближи и заговори така, че само тя да го чуе:
— И какво ще ми струва това? Само „каквото поискаш, когато го поискаш“?
Червените ѝ устни се изкривиха в сладка усмивка.
— Точно така.
Времето за колебания бе свършило.
— Имаш го — увери я тихо.
— Знам — отвърна тя.
— Какво те тревожи? — инатливо попита Ета.
Уинтроу вдигна изненадано поглед.
— Извини ме, какво?
— Извини ме, ама друг път! — Тя посочи нетърпеливо към игралното табло на ниската маса между тях. — Ти си на ход. И за времето, което ми отне да приключа с този илик, си все ти на ход. Но щом вдигна поглед, ти си седиш там и се взираш във фенера. Та, какво те тревожи? Напоследък не можеш да се концентрираш върху нищо.
Това беше така, защото бе отдал цялото си внимание на едно-единствено нещо. Можеше да ѝ го каже, но предпочете само да свие рамене.
— Предполагам, че напоследък се чувствам малко безполезен.
Тя се подсмихна дяволито.
— Напоследък? Ти винаги си бил безполезен, жрецо. Защо изведнъж започна да те притеснява?
Добър въпрос. Защо го притесняваше? Откакто Кенит беше превзел кораба, Уинтроу не бе имал официален статус. Не беше корабният юнга, не беше личен прислужник на капитана, а и никой не бе взел насериозно претенцията му да притежава кораба. Но все пак беше имал някаква функция. Кенит му бе възлагал необичайни задачи и бе упражнявал остроумието си върху него, но тези неща просто бяха запълвали времето му. Вивачия беше изпълвала сърцето му. Беше го разбрал твърде късно, горчиво си помисли той. Твърде късно беше и да признае, че връзката му с кораба бе обуславяла живота и дните му на борда ѝ. Тя бе имала нужда от него и Кенит го беше използвал като мост между себе си и нея. Сега вече никой от двама им не се нуждаеше от него. Или поне създанието, което обитаваше тялото на Вивачия, не се нуждаеше от него. Всъщност тя дори едва го понасяше. Главата му все още пулсираше от последния ѝ отпор.