![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Той възпря думите, които му дойдоха на езика. Ета се беше променила и той беше част от нейната промяна. Начинът, по който говореше, по който мислеше, отразяваше книгите, които бяха прочели заедно. Не че беше станала по-мъдра — мъдростта бе струяла от нея от самото начало. Сега вече разполагаше с думите, с които да подкрепи мислите си. Преди беше била като пламъка на фенер, горящ зад покрито със сажди стъкло. Сега стъклото вече беше чисто и светлината ѝ блестеше навред. Тя раздразнено стисна устни — беше му отнело твърде много време да отговори.
— Помниш ли нощта, в която ми каза, че трябва да установя къде се намирам в живота си и да продължа оттам? Да приема облика на живота си и да направя възможно най-доброто с него?
Тя повдигна вежда сякаш за да отрече. Сърцето му слезе в петите. Възможно ли беше нещо така важно за него да не бе оставило и следа у нея? Ета поклати печално глава.
— Беше толкова сериозен, че исках да те сритам. Какво момче. Изглежда ми невъзможно колко млад си бил до съвсем скоро.
— До съвсем скоро? — Уинтроу се засмя. — На мен ми се струват години. Преминах през толкова промени оттогава. — Той срещна погледа ѝ. — Научих те да четеш и ти каза, че това е променило живота ти. Знаеш ли колко много ти си променила моя живот?
— Е. — Тя се облегна назад и се замисли. — Ако не те бях научила да използваш нож, сега щеше да си мъртъв. Така че, предполагам, че съм променила посоката на жизнения ти път поне веднъж.
— Опитвам се да си представя как се връщам в манастира. Ще трябва да се сбогувам с кораба си, с Кенит, с теб, с другарите ми, с всичко, в което се е превърнал животът ми. Не знам дали мога да се върна, да седна с Берандол и да медитирам или обстойно да преглеждам книгите си. — Той се усмихна със съжаление. — Или да обработвам цветното стъкло, с което някога така се гордеех. Това ще означава да се отрека от всичко, което научих тук. Аз съм като малка рибка, която се е озовала твърде далеч от спокойствието на своя вир и е била завлечена в реката. Научих се как да оцелявам в тази среда. Не знам дали вече бих могъл да се задоволя с един живот на съзерцание.
Тя го погледна особено.
— Нямах предвид да се върнеш в манастира си. Само исках да кажа, че трябва отново да започнеш да бъдеш жрец.
— Тук? На кораба? Защо?
— Защо не? Веднъж ми каза, че ако един мъж е предопределен да бъде жрец, нищо не може да го отклони от това. То ще се случи независимо къде се намира. Че може би Са те е поставил тук, защото има нещо, което трябва да свършиш. Съдба и прочее.
Ета изрече думите му насмешливо, но под тона ѝ долови отчаяна надежда.
— Но защо? — повтори той. — Защо ме подтикваш да направя това сега?
Тя се извърна от него.
— Може би ми липсва начинът, по който говореше преди. Как спореше, че има смисъл и подредба във всичко, което се случва, дори да не можем да го забележим веднага. Изпитвах утеха да те чувам да го казваш, макар да не го вярвах напълно. Това за съдбата и прочее.
Ръката ѝ се насочи към гърдата, след което се отдалечи. Той знаеше какво избягва да докосне. В малка кесийка около врата си, Ета носеше талисмана от Острова на Чуждите, фигурката на бебе. Беше му го показала, докато се възстановяваше от „чудотворното излекуване“. Беше усетил колко важна бе фигурката за нея, но оттогава насам не се беше замислял сериозно над това. Тя обаче очевидно беше. Възприемаше причудливия талисман като някакво знамение. Може би ако Уинтроу наистина вярваше, че Чуждите са гадатели и пророци, би споделял мнението ѝ, но не беше така. Вероятно някаква игра на ветровете и теченията отнасяше всякакви отломки до плажа, включително и талисмана ѝ. Що се отнасяше до Чуждите — змията, която бе освободил, беше отпечатала мнението си за тях върху него.
Мерзости. Точното ѝ определение не беше съвсем ясно, но ужасът и копнежът ѝ бяха явни. Те не биваше да съществуват. Бяха крадци на минало, което не им принадлежеше, без каквато и да било способност да предсказват бъдещето. Талисманът, който Ета бе намерила в ботуша си, беше чисто съвпадение и дотолкова предсказваше нещо, колкото и пясъкът, който го беше съпътствал.
Не можеше да сподели вижданията си, без да я оскърби. Оскърбяването ѝ можеше да се окаже болезнено. Той поде предпазливо:
— Продължавам да вярвам, че всяко същество има своя уникална, значима съдба.
Тя скочи направо на въпроса, без да му даде възможност да подходи по-внимателно към него.