Прагът на вечността [bg]

Ребека беше решена — страстно решена — че двамата с Бернд ще живеят възможно най-нормално въпреки неговата контузия. Щяха да се наслаждават на брака, на работата и на свободата. Животът им щеше да е натоварен, разнообразен и удовлетворяващ. Всяко отстъпление от това щеше да е победа за тираните от другата страна на Стената.

Състоянието на Бернд не се беше променило след изписването от болницата. Лекарите казаха, че може да се подобри и не бива да губи надежда. Един ден, твърдяха те, той ще е способен да създаде деца. Ребека не биваше да спира да опитва.

Тя чувстваше, че има много неща, за които да е щастлива. Отново преподаваше, правеше онова, в което е добра — отваряше умовете на младите хора за интелектуалните богатства на света, в който живеят. Обичаше Бернд. Неговата нежност и чувството му за хумор превръщаха всеки ден в удоволствие. Двамата бяха свободни да четат каквото искат, да мислят каквото искат и да говорят каквото искат, без да се налага да се тревожат за шпиони.

Ребека имаше и една далечна цел. Тя копнееше един ден отново да се събере със семейството си. Не с родното си семейство: споменът за биологичните й родители беше мъчителен, но далечен и смътен. Карла обаче я беше спасила от ада на войната, беше я накарала да се чувства в безопасност и обичана, макар всички да бяха гладни, премръзнали и уплашени. През годините домът в „Митте“ се беше изпълнил с хора, които обичаха Ребека и тя ги обичаше: малкият Вали, после новият й баща Вернер, после бебето Лили. Дори баба Мод, тази невъзможно горда английска дама, обичаше Ребека и се грижеше за нея.

Ребека щеше да се събере с тях, когато всички западни германци се обединяха отново с всички източни германци. Много хора мислеха, че този ден никога няма да дойде. Може би бяха прави. Но Карла и Вернер бяха научили Ребека, че ако иска промяна, трябва да се заеме с политическа работа, за да я постигне.

— В моето семейство апатията не е възможна — беше обяснила Ребека на Бернд. Затова двамата се присъединиха към Свободната демократическа партия, която беше либерална, но не толкова социалистическа, колкото социалдемократите на Вили Брандт. Ребека беше секретар на местния клон на партията, а Бернд — ковчежник.

В Западна Германия човек можеше да членува във всяка партия, която пожелае, с изключение на забранената Комунистическа. Ребека не одобряваше тази забрана. Тя мразеше комунизма, но забраната на партията беше нещо, което биха сторили комунистите, а не демократите.

Всеки ден Ребека и Бернд заедно отиваха на работа с колата. След училище се прибираха у дома и Бернд сервираше масата, докато Ребека приготвяше вечерята. В някои дни след вечеря идваше масажистът на Бернд. Тъй като Бернд не можеше да движи краката си, те трябваше да бъдат масажирани редовно, за да се подобри кръвообращението и да се предотврати или поне забави закърняването на нервите и мускулите. Ребека разчистваше, докато Бернд беше в спалнята с масажиста Хайнц.