Прагът на вечността [bg]

— Няма.

— Ще се наложи да дойдеш с мен в Западен Берлин.

— Как?

— Ще излезем по пътя, по който аз влязох. Неколцина студенти са изкопали тунел под „Бернауерщрасе“. — Погледна си часовника. Времето минаваше бързо. — Трябва да сме там по залез.

Каролин изглеждаше ужасена.

— Днес?

— Да, веднага.

— О, Боже.

— Не би ли предпочела детето ни да расте в свободна страна?

Каролин се бореше вътрешно и сбърчи лице, като че това й причиняваше болка.

— Бих предпочела да не поемам големи рискове.

— Аз също. Но нямаме избор.

Каролин отмести поглед от него и загледа редовете пейки, усърдната чистачка и гравираната табличка с надпис: „Аз съм пътят, истината и животът“. „Това не помага“, рече си Вали, но Каролин взе решение.

— Да вървим тогава — каза тя и стана.

Излязоха от църквата. Вали тръгна на север. Каролин беше потисната и той опита да я ободри.

— Близнаците Бобси имат приключение — каза той. Тя се усмихна за миг.

Вали се замисли дали не са под наблюдение. Почти сигурен беше, че никой не го е видял да излиза от дома на родителите си сутринта: измъкна се през задната врата и никой не го проследи. А дали Каролин имаше опашка? Можеше пред института още някой да е чакал тя да се появи, някой, който умее да остава незабележим.

Вали започна да поглежда назад всяка минута, за да провери дали няма човек, който винаги да е в полезрението му. Не видя никой положителен, но успя да уплаши Каролин.

— Какво правиш? — боязливо попита тя.

— Проверявам за опашка.

— Имаш предвид човека с каскета?

— Може би. Хайде да вземем автобус — минаваха край спирка и Вали дръпна Каролин в края на опашката чакащи.

— Защо?

— Да видим дали някой ще се качи и ще слезе с нас.

За нещастие, беше пиков час и милиони берлинчани се прибираха по домовете си с автобуси и влакове. Докато автобусът дойде, на опашката зад Вали и Каролин се наредиха още няколко човека. Когато се качиха Вали подробно огледа всички. Имаше жена с шлифер, хубаво момиче, мъж със син гащеризон, мъж с костюм и мека шапка и двама юноши.

Пътуваха три спирки в източна посока и слязоха. Жената с шлифера и мъжът със синия гащеризон слязоха след тях. Вали тръгна на запад, откъдето бяха дошли, с мисълта, че всеки, който последва такъв нелогичен маршрут, ще е подозрителен.

Никой не го направи.

— Почти сигурен съм, че не ни следят — каза той.

— Толкова ме е страх — отвърна Каролин.

Слънцето залязваше. Трябваше да бързат. Завиха на север и се отправиха към „Вединг“. Вали пак погледна назад. Видя мъж на средна възраст с кафява брезентова дреха на склададжия, но не и някого, когото да е забелязал по-рано.

— Мисля, че сме добре.