Раково отделение

Стаята на горния етаж бе за него целият му свят. Тук, на долния, и сестрите бяха други, и санитарките, а и самият ред. През цялото време се спореше кой какво е длъжен да прави и какво не.

— Стаята… какво… — Олег гледаше изостреното, прежълтяло лице на Дьомка. — Все си е същата.

— Онзи кадър там ли е?

— Кадърът е там.

— А Вадим?

— Неговите работи са зле. Златото не доставиха. Боят се от метастази.

Дьомка се замисли за Вадим като за по-малък брат.

— Бедният.

— Така че, Дьомка, прекръсти се, че на теб навреме ти направиха операцията.

— Метастази може да има и сега.

— Едва ли.

Наистина кой би могъл — дори и лекарите — да види дали тези смъртоносни самотни клетки, тези десантни лодки в мрака са се прехвърлили или не и къде са акостирали?

— Облъчват ли те?

— Откарват ме до рентгена с леглото на колела.

— За теб сега, приятелю, пътят е ясен — оздравявай и свиквай с патерицата.

— Не една, а две ще бъдат нужни.

Всичко бе обмислил сиротият. И преди това изглеждаше по-възрастен, а сега — още повече.

— Къде ще ги правят? Тук ли?

— В ортопедичното.

— Поне безплатно ли?

— Написах молба. Няма с какво да ги платя.

Въздъхнаха като хора, които от години нищо добро не са виждали.

— Как ще завършиш догодина десети клас?

— Ще се разкъсам, но ще го завърша.

— А с какво ще живееш? Не можеш да се изправиш пред струга.

— Обещават ми инвалидна. Не зная втора ли, трета ли група.

— А третата каква е? — Костоглотов нямаше понятие за всички тези инвалидности, както и за всички граждански закони.

— Онази, която стига за хляба, а за захарта — не.

Всичко бе обмислил. Подутината бе съсипала живота му, но той го насочваше в желаната от него посока.

— А университетът?

— Трябва да се постарая да вляза в него.

— В литературния?

— Аха.

— Чуй ме, Дьомка, сериозно ти казвам — така ще се погубиш. Заеми се с радиоприемниците и си живей спокойно. И добри пари ще изкарваш…

— Да вървят по дяволите — мигна Дьомка. — Аз обичам истината.

— Ще поправяш приемниците и ще говориш истината!

Не можаха да се разберат. Поговориха и за работите на Олег. Дьомка имаше още една черта, която не бе присъща на младите: да се интересува от другите. Младостта се занимава само със себе си. Олег му разказа като на възрастен за положението си.

— Да, нерадостно — въздъхна Дьомка.

— Не би се съгласил да разменим съдбите си, а?

— Един Господ знае…

Излизаше така, че на Дьомка му се налагаше да се мотае в клиниката още месец и половина заради рентгена и патериците, че ще го изпишат някъде през май.

— И къде ще отидеш първо?

— В зоологическата! — Дьомка се развесели. Толкова пъти вече бе говорил на Олег за зоологическата градина. Когато стояха на малкото балконче на клиниката, Дьомка уверено му показваше къде точно зад дърветата се намира зоологическата. Толкова години бе чел за разни зверове и толкова пъти бе чувал за тях по радиото, а никога не бе виждал със собствените си очи нито лисица, нито мечка, а още повече тигър или слон. Бе живял на такива места, където не само зоологическа градина нямаше, но и цирк, и гора. Неговата заветна мечта бе да отиде и да се запознае със зверовете; тази мечта с годините ставаше все по-натрапчива. Очакваше от това запознанство нещо особено. В деня, когато бе пристигнал с нещастния си крак, за да легне в болницата, първо отиде в зоологическата градина, но се оказа, че е попаднал на почивния й ден. — Знаеш ли какво, Олег? Навярно скоро ще те изпишат, нали?