Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Глава XXI
ЧЕТИРИ МЪЧИТЕЛНИ ДНИ
Останалата част от деня мина без приключения. Довършиха приготовленията за заминаването на Мълреди. Смелият моряк бе щастлив, че може да засвидетелствува на Гленарван своята преданост.
Паганел си бе възвърнал самообладанието и се държеше както обикновено. В погледа му все още личеше някаква загриженост, но той изглеждаше решен да я пази в тайна. И навярно имаше сериозни причини за това, защото майорът го беше чул да повтаря като човек, който се бори със себе си:
— Не! Не! Няма да ми повярват! А и каква полза? Вече е много късно!
Взел това решение, той се зае да даде на Мълреди необходимите наставления как да стигне до Мелбърн и с карта в ръка му начерта целия маршрут. Всички „трекс“, т.е., всички пътеки в равнината водеха до пътя за Лъкноу. Тоя път слизаше право на юг до самото крайбрежие и правеше остър завой по посока на Мелбърн. Мълреди трябваше да го следва неуклонно и да не се опитва да се съкращава, като минава косо през тия малко познати места.
Няма нищо по-просто. Мълреди не можеше да се заблуди.
Що се отнася до опасностите, имаше ги само на няколко мили отвъд лагера, дето Бен Джойс и неговата шайка навярно бяха устроили засада. Щом преминеше тази част от пътя, Мълреди можеше да се надява, че ше остави далеч зад себе си каторжниците и ще изпълни благополучно своята важна мисия.
В шест часа вечеряха всички заедно. Валеше проливен дъжд. Палатката не представляваше вече достатъчно прикритие и всеки търсеше подслон в колата. Впрочем тя беше сигурно убежище. Заседнала здраво в глината, тя бе прилепнала в почвата като крепост на основите си. Въоръжението се състоеше от седем карабини и седем револвера. То позволяваше да се удържи доста дълга обсада, защото не липсваха нито муниции, нито продукти. А освен това „Дьнкан“ щеше бъде след шест дни в залива Туфолд. Двадесет и четири часа след това екипажът му ще бъде вече на другия бряг на Сноуи и ако реката не би могла още да се премине, то поне каторжниците щяха да бъдат принудени да се оттеглят пред превъзхождащите ги сили. Но преди всичко Мълреди трябваше да успее в опасната си мисия.
В осем часа стана съвсем тъмно. Време беше за тръгване. До-ведоха коня на Мълреди. Краката му, обвити от предпазливост и парцали, не правеха никакъв шум по земята. Животното изглеждаше уморено, а пък от силата и сигурността на краката му зависеше спасението на всички.
Майорът препоръча на Мълреди, щом се отдалечи достатъчно от каторжниците, да не го пресилва. По-добре да закъснее половин ден, но да стигне сигурно.
Джон Манглс даде на моряка един револвер, който бе напълнил много внимателно. Опасно оръжие в ръката на смел човек, защото изстрелваше шест куршума за няколко секунди и можеше да прочисти лесно път, препречен от разбойници.
Мълреди възседна коня.
— Ето писмото, което ще дадеш на Том Остин — каза му Гленарван. — Да не губи нито час! Да тръгне за залива Туфолд и ако не ни намери, в случай че не сме още преминали Сноуи, да тръгне към нас незабавно! Сега върви, мой храбри моряко, и дано господ те закриля.
Гленарван, леди Елена, Мери Грант, всички стиснаха ръка на Мълреди. Това заминаване в тъмната и дъждовна нощ на път, осеян с опасности, през огромните неизвестни пространства на пустинята би смутило всеки, който нямаше смелостта на моряка.
— Сбогом, милорде! — каза той със спокоен глас и изчезна по една пътечка, която минаваше покрай гората.
В този момент бурята се засили. Високите клони на евкалиптите тракаха в тъмнината с глух шум. Чуваха се как сухи клони падаха по мократа земя. Много от грамадните дървета, на които липсваха жизнени сокове, но които все пак стояха прави досега, бяха съборени от тази буря. Вятърът бушуваше, смесвайки зловещите си вопли с прашенето на дърветата и грохота на Сноуи. Големите облаци, които бягаха на изток, се влачеха почти до земята като разкьсана мъгла. Страшната тъмнина увеличаваше ужаса на нощта.
След заминаването на Мълреди пътешествениците се прибраха в колата. Леди Елена и Мери Грант, Гленарван и Паганел заемаха първото отделение, което беше херметически затворено. Във второто седяха Олбинет, Уйлсън и Робърт. Майорът и Джон Манглс пазеха отвън.
Тази предпазливост беше наложителна, защото едно нападение от страна на каторжниците би било лесно, а следователно и възможно.
Двамата верни стражи стояха на пост и понасяха героично дъжда и вятъра, които ги шибаха в лицата. Те се мъчеха да проникнат с поглед в околния, много удобен за засади мрак, защото слухът не можеше нищо да долови всред шума на бурята, воя на вятъра, тракането на клоните, падането на стъблата и грохота на разбесувалите се води.