Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Преди да се изкаже Гленарван — каза Паганел, — трябва да направя една забележка. Да се отиде до Мелбърн е добре, но не съм съгласен това опасно поръчение да се възложи на Джон Манглс. Той е капитан на „Дънкан“ и не може да се излага на рискове. Вместо него ще отида аз.
— Браво — отговори майорът. — А защо вие, Паганел?
— Не сме ли и ние тук? — обадиха се Мълреди и Уйлсън.
— Мислите ли — поде Мак Набс, — че ще се изплаша от един преход от двеста мили на кон?
— Приятели — каза Гленарван, — ако един от нас трябва да отиде до Мелбърн, ще хвърлим жребий. Паганел, напишете имената…
— Във всеки случай не и вашето, милорде — каза Джон Манглс.
— А защо не? — запита Гленарван.
— Да се разделите от леди Елена, когато раната ви е още отворена!
— Гленарван — каза Паганел, — вие не можете да напуснете експедицията.
— Не — добави майорът. — Вашето място е тук, Едуард, и вие не бива да пътувате.
— Предстоят опасности — отговори Гленарван — и аз няма да отстъпя моята част на други. Пишете, Паганел! Името ми трябва да бъде заедно с имената на моите другари и дано то да бъде изтеглено първо!
Всички се преклониха пред това решение. Името на Гленарван бе добавено към имената на другите. Теглиха жребий. Съдбата определи Мълреди. Смелият моряк започна да вика „ура“ от радост.
— Милорде, готов съм да тръгна — каза той. Гленарван стисна ръката на Мълреди. След това се върна към колата, като остави майора и Джон Манглс да пазят лагера.
Леди Елена беше уведомена веднага за решението да се изпрати куриер до Мелбърн и кому се бе паднал жребият. Тя каза на Мълреди няколко топли думи, които трогнаха смелия моряк до дън душа. Той беше храбър, умен, здрав, неуморим и наистина жребият не можеше да направи по-добър избор.
Заминаването на Мълреди бе определено за осем часа, след свечеряване. Уйлсън се нагърби да приготви коня. Дойде му наум да смени предателската подкова, която конят носеше на левия си крак, с подкова на един от умрелите през нощта коне. Каторжниците няма да могат да разпознаят следите на Мълреди, нито да го преследват, защото нямат коне.
Докато Уйлсън се занимаваше с тия подробности, Гленарван приготви писмото, предназначено за Том Остин, но раната му пречеше и той помоли Паганел да пише вместо него. Ученият, погълнат от някаква мисъл, сякаш беше чужд на онова, което ставаше около него. Трябва да се каже, че през време на всички тия неприятности, Паганел мислеше само за погрешно изтълкувания документ. Той преобръщаше всякак думите, за да открие нов смисъл, и беше всецяло погълнат от тълкуването.
Поради това той не чу молбата на Гленарван и Гленарван бе принуден да я повтори.
— А! Много добре — отговори Паганел. — Готов съм!
И както говореше, извади машинално бележника си, откъсна един лист, взе молива и се приготви да пише. Гленарван започна да му диктува следните нареждания:
„Заповядвам на Том Остин да отплава незабавно и да отведе «Дънкан»…“
Паганел довършваше последната дума, когато погледът му случайно попадна върху броя на „Australian and New Zealand“, който лежеше на земята. Вестникът беше сгънат и се виждаха само последните две срички от заглавието му.
Моливът спря да се движи и Паганел сякаш съвсем забрави и Гленарван, и писмото, и диктовката.
— Какво има, Паганел? — попита Гленарван.
— Ах! — възкликна географът.
— Какво ви е? — попита повторно майорът.
— Нищо! Нищо! — отговори Паганел.
И почна да повтаря на себе си: „Aland! Aland! Aland!“
После стана. Вдигна вестника и почна да го разтърсва, като се мъчеше да задържи думите, които бяха готови да се изтръгнат от устните му. Леди Елена, Мери, Робърт и Гленарван го гледаха, без да могат да си обяснят възбуждението му.
Паганел приличаше па човек, обхванат от внезапна лудост. По това състояние на нервно възбуждение не трая дълго. Малко по малко той се успокои, радостта, която блестеше в очите му, угасна, той седна на мястото си и каза спокойно:
— Както желаете, на вашите заповеди съм, милорде. Гленарван поднови диктовката на писмото, което гласеше: „Заповядвам на Том Остин да отплава незабавно и да отведе «Дънкан» до тридесет и седмия градус ширина на източния бряг на Австралия…“
— На Австралия ли? — каза Паганел. — Ах, да, на Австралия!
После довърши писмото и го поднесе на Гленарван за подпис. Ръката на Гленарван му пречеше, но той все пак успя да го подпише. Писмото бе затворено, запечатано, и с ръка, която още трепереше от вълнение, Паганел написа върху плика:
Том Остин
Помощник-капитан на яхтата „Дънкан“
Мелбърн
И той напусна колата, като ръкомахаше и повтаряше неразбраните думи: „Aland! Aland! Zealand!“