Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Говорите Древния език — рече тя. Гласът й се оказа нисък, плътен и мелодичен. И без да дочака отговора му, отиде до едно от креслата и седна, приглаждайки зелените си поли. Несъзнателен жест; очите й останаха приковани в него. Той си помисли, че сигурно би могла да познае кога за последен път си е прал долните дрехи. — Искате да оставите съобщение. Разполагам с това, от което имате нужда. — Падащата на китката й дантела се разлюля от лекия й жест към малката писалищна маса, поставена под едно от огледалата в златни рамки. Всички мебели бяха позлатени и украсени с резба.
През високите прозорци нахлуваше прохладен ветрец, но въпреки това на Мат му стана по-горещо, отколкото на улицата, и причината за това съвсем не беше погледът й. „Дейене, диу нинте консион ча’лет йе.“ Това беше изтърсил току-що. Проклетият му Древен език пак се беше изтърсил от устата му, без сам да се усети. А си мислеше, че поне тази малка досада е поставил под контрол. Нито можеше да разбере докога ще се въртят тези проклети зарове и за какво. Най-добре щеше да е да се оглежда на четири и да си държи устата затворена.
— Благодаря, ваше величество. — Каза го съвсем искрено.
Върху масичката имаше три бели листа. Той окачи шапката си на стола. Можеше да вижда Тилин в огледалото. Гледаше го с интерес. Защо си беше развързал езика така? Той топна златния писец — че какъв друг можеше да има една кралица, ако не златен — оформи набързо в главата си това, което искаше да напише, след което се наведе над листа, загръщайки го с лявата си ръка. Държеше перото непохватно. Не си падаше много по писането.
„Проследих една Мраколюбка до палата, нает от Джайчим Карридин. Тя веднъж се опита да ме убие, а може би и Ранд също така. Посрещнаха я като стара приятелка на дома.“
Заоглежда написаното, хапейки края на писалото, докато не се усети, че е нащърбил мекото злато. Може би Тилин нямаше да го забележи. За Карридин трябваше да научат. Какво друго? Той добави още няколко грижливо съставени фрази. Последното, което му се искаше, бе да ги накара да вирнат обидено глави.
„Бъдете разумни. Ако все пак се налага да обикаляте града, поне приемете да ви пратя няколко души да ви пазят, за да не ви пръснат някъде главите като пъпеши. Все едно, не е ли време вече да ви пращам при Егвийн? Тук няма нищо освен жега и мухи, а такива има колкото щеш и в Кемлин.“
Толкова. На по-голяма учтивост от тази не можеха и да се надяват.
Той грижливо подсуши страницата и я сгъна на четири. Ситен пясък в една златна купичка покриваше нажежен въглен. Той го задуха, докато не се разгоря, след което запали с него свещ и вдигна парчето червен восък. Когато восъкът за печата закапа в единия край на сгънатия лист, изведнъж се сети, че вече си има пръстен с печат. Просто нещо, което бижутерът беше гравирал, за да покаже умението си, но пак щеше да е по-добре от гола бучка. Пръстенът беше малко по-дълъг от малката локвичка вече засъхващ восък, но тя все пак щеше да поеме по-голямата част от печата.
Едва сега огледа това, което си беше купил по неволя. В овалната рамка от лунни сърпове лисица в бяг сякаш бе изплашила две летящи птици. Това го накара да се ухили. Колко жалко че не беше ръка, да изобрази Бандата, но и това бе подходящо. Той определено трябваше да бъде ловък като лисица, за да не изтърве Нинив и Елейн, и макар те да не можеха съвсем да летят, все пак… А освен това покрай медальона лисиците бяха започнали да му харесват. Той надраска отгоре името на Нинив, а след като помисли малко — и това на Елейн.
Докато ставаше и се обръщаше със запечатаното писмо в ръка, кокалчетата на пръстите му се отриха в бюста на Тилин и той се сепна. Постара се поне да не се изчерви. Втренчи се в лицето й, само в лицето. Не беше чул кога се е приближила. Тя вече сигурно си беше помислила, че е непохватен глупак.
— Тук има нещо, което и вие трябва да знаете, ваше величество. — Разстоянието между двамата беше твърде малко, за да вдигне писмото. — Джайчим Карридин се занимава с Мраколюбци и далеч нямам предвид това, че ги задържа.
— Сигурен ли сте? Разбира се, че сте сигурен. Никой не би изрекъл подобно обвинение, без да е сигурен. — Челото й се набръчка угрижено, но тя поклати глава и бръчките изчезнаха. — Да си поговорим за по-приятни неща.
Мат само дето не изскимтя. Беше й казал право в очите, че посланикът на Белите плащове в двора й е Мраколюбец, а тя дори не направи гримаса.
— Значи вие сте лорд Мат Каутон? — Съвсем лека въпросителна нотка прозвуча при произнасянето на титлата. Очите й го изгледаха по-остро и от тези на орлица. На една кралица едва ли би й харесало при нея да дойде някой, който се представя лъжливо за лорд.