Магьосникът

— Не — промълви тя с треперещ, ужасно променен глас. Очите й пулсираха, а сърцето й препускаше. Едва сега осъзнаваше, че човек може да умре от страх. — Не, господа, всичко е наред.

Шестокракият урод стоеше на бара с отворена уста, оголил острите си зъби, и отново изсъска.

Корал се наведе (за миг отново се уплаши, че главата й ще се пръсне), вдигна бутилката и като видя, че от съдържанието е останало само четвърт, отпи направо от гърлото, без да се интересува кой я гледа и какво ще си помислят.

Сякаш чул мислите й, Мъсти отново изсъска. Този следобед беше с червен нашийник — изглеждаше по-скоро зловещо, отколкото смешно. Под нашийника му беше затъкнато парче хартия.

— Искаш ли да го гръмна? — изсъска нечий глас. — С удоволствие, стига да речеш. Само кимни и от него ще останат само бълхите. — Това бе Джонас, който стоеше точно до летящата врата и макар да не изглеждаше кой знае колко по-добре от нея, Корал не се и съмняваше, че ще го направи.

— Не. Ако убиеш любимеца й, дъртата мръсница ще ни превърне в скакалци или нещо такова.

— Каква мръсница? — попита Джонас, докато прекосяваше стаята.

— Рия Дубативо. Рия от Кьос, както я наричат.

— А! Не мръсница, а вещица.

— Тя е и двете.

Джонас погали котката по гърба. Животното му позволи да го гали, дори изви гръб, но той го докосна само веднъж. Козината му беше гадно влажна.

— Би ли поделила това с мен? — попита той и кимна към бутилката. — Рано е, но кракът ме боли, та се къса.

— Твоят крак, моята глава, рано или късно… Заведението черпи.

Джонас вдигна белите си вежди:

— Благословена да си, скъпа.

Тя протегна ръка към Мъсти. Той отново изсъска, но й позволи да издърпа бележката изпод нашийника му. Тя отвори листчето и прочете петте думи, които бяха надраскани там: СУХА СЪМ, ПРАТИ МИ МОМЧЕТО.

— Може ли да погледна? — попита Джонас. Сгрян от топлината на първото питие в стомаха си, изведнъж му просветна пред очите.

— Защо не? — Тя му връчи бележката. Джонас я погледна и й я върна. Почти бе забравил Рия, а не биваше — трудно е да запомниш всичко. Напоследък Джонас се чувстваше не като наемен стрелец, а по-скоро като готвач, който се опитва да приготви наведнъж всичките девет блюда за тържествена вечеря. За щастие старата парцалана сама му напомни за себе си. Бог да благослови жаждата й. И неговата собствена, която го доведе тук навреме.

— Шийми! — изрева Корал. И тя усещаше действието на алкохола — вече се чувстваше почти като човек. Дори можеше да се запита дали Елдред Джонас би прекарал една мръсна вечер със сестрата на кмета… ей тъй, да си убият времето.

Шийми влезе през летящите врати, ръцете му бяха мръсни, а розовата шапка висеше на гърба му.

— Да, Корал Торин! Ей ме на!