Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Да.
— Никакво усилие не направи да ме убеди в… нищо. И все пак видях… — Брис поклати глава.
— Той има нужда от помощ, за да се освободи от гробницата. Други неща се опитват да се измъкнат навън. И ще го направят. Мисля, че ще е скоро. Те искат да ме наранят, и всеки друг.
— А този, на когото ще помогнем, ще ги спре?
— Да.
— Какво мога да направя?
— Трябват му два меча, От най-доброто желязо, каквото има. Прави остриета, двуостри, с остър връх. Тънки, но здрави. Тесни дръжки, тежки ефеси.
Брис помисли.
— Би трябвало да мога да намеря нещо в оръжейната. Иска да ги донеса тук?
Кетъл кимна.
„Трябваше му помощ. Но не помоли за нея.“
— Добре. Ще го направя. Но ще говоря с Цеда за това.
— Вярваш ли му? Той иска да знае вярваш ли на този Цеда?
Брис отвори уста да отговори, да каже „да“, но спря. Обитателят на гробницата беше могъщо същество, може би твърде силно, за да бъде държано под контрол. Тук нищо нямаше да се хареса на Куру Кан. Но имаше ли избор Брис? Цеда го беше изпратил тук, за да открие какво е сполетяло Азата.
— Азатът… мъртъв ли е?
— Да. Беше много стар, много изнемощял. Толкова дълго се борих.
— Кетъл, още ли убиваш хора в града?
— Не много. Само лоши хора. По един-двама всяка нощ. Някои дървета още са живи, но вече не могат да се хранят от кръвта на кулата. Тъй че им давам друга кръв, за да могат да се борят да задържат долу лошите чудовища. Но дърветата също умират.
Брис въздъхна.
— Добре. Утре ще дойда пак, Кетъл. С мечовете.
— Знаех си, че може да те харесам. Знаех, че ще си добър. Заради брат ти.
Тези думи го накараха да се намръщи. После въздъхна отново. И леко издърпа ръката си от хватката на мъртвото дете.
— Пази се, Кетъл.
— Толкова хубаво си спях — каза Техол. Вървеше до Бъг.
— Вярвам ти, господарю. Но ти помоли за тази среща.
— Не очаквах толкова бърз отговор. Каза ли им нещо, че да се заинтересуват прекалено?
— Разбира се. Иначе нямаше да получим тази среща.
— О, това е лошо, Бъг. Казал си им името ми?
— Не.
— Разкрил си нещо от големия ми план?
— Не.
— Е, какво си им казал тогава?
— Казах, че парите не са проблем.
— Не са проблем? — Техол забави крачка и дръпна Бъг. — Колко съм готов да им платя според теб?
— Не знам — отвърна Бъг. — Представа нямам що за контракт искаш да сключиш с Гилдията на ловците на плъхове.
— Това е, защото още не го бях решил!
— Е, а сега решил ли си го, господарю?
— Мисля. Надявам се да ми хрумне нещо, докато стигнем.
— Значи наистина може да излезе скъпо…
Лицето на Техол светна.
— Прав си, би могло, наистина. Следователно парите не са проблем.
— Точно така.
— Радвам се, че сме съгласни. Ти си чудесен слуга, Бъг.
— Благодаря, господарю.
Скоро спряха пред Къщата с люспите и Техол зяпна разюзданата вакханалия на гризачите по фасадата.
— Всички гледат в мен.
— Наистина се създава това впечатление, нали?
— Не обичам да съм единственият фокус на внимание на хиляди плъхове. Какво знаят те, а аз не го знам?
— Предвид размера на мозъците им — не много.
Техол погледа още миг нагоре, после бавно примига и изгледа накриво Бъг. Пет секунди. Десет.
Слугата запази безизразна физиономия. Накрая се окашля и рече:
— Е, май трябва вече да влизаме, нали?
Секретарят седеше както и през деня, наведен според Бъг над същата счетоводна книга. И този път не си направи труда да вдигне глава.
— Подранихте. Очаквах точност.
— Не сме подранили — каза Техол.
— Не сте ли?
— Не, но тъй като камбаната вече бие, още някоя приказка от ваша страна и ще закъснеем.
— Не съм виновен аз. В нито един пункт от този глупав разговор. Нагоре по стълбите. На горния етаж. Има само една врата. Чукнете веднъж и влезте, и Блудния да ви е на помощ. А, слугата може да остане тук, стига да не ми бърка пак в очите.
— Няма да остане тук.
— Няма ли?
— Не.
— Е, хубаво. Махайте ми се от очите, и двамата.
Техол поведе покрай бюрото и почнаха да се изкачват.
— Бъркал си му в очите?
— Прецених, че ще помогне да му привлека вниманието.
— Доволен съм, макар и малко притеснен.
— Обстоятелствата наложиха крайни мерки от моя страна.
— Често ли се случва?
— Боя се, че да.
Излязоха на площадката. Техол пристъпи напред и чукна по вратата. Последен поглед през рамо към Бъг, подозрителен и преценяващ, след това отвори широко вратата и влязоха.
Вътре гъмжеше от плъхове. Покриваха пода. Масата. Рафтовете. Катереха се по кристалния полилей. Клечаха по раменете и надничаха от гънките на дрехите на шестимата членове на управителния съвет, насядали от другата страна на масата.