Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Какво да търся?
— Всичко необичайно. Разровена земя. Но внимавайте — обитателите в онези гробници не са мъртви.
— Добре. — Брис огледа най-близките плочи. — Друго има ли?
Куру Кан спря и вдигна вежди.
— Друго? Крепостта Дракон се е разбудила. Вайвал. Кръвопиец. Порта. Консорт. Сред Осите сега Блудния е разположен в центъра на нещата. Глутницата се приближава, а Оформителя се е превърнал в химера. Празната крепост — вижда се много добре — е станала неясна, смътна. Всяка плоча. Зад Празния трон стои сянка. И виж, Спасителя и Предателя, те са се слели. Те са едно и също. Как е възможно това? Странстващ рицар, Господарка, Пазач и Пешак, замъглени в загадъчно движение. Изплашен съм, Финад.
— Цеда, имате ли някаква вест от делегацията?
— Делегацията ли? Не. От момента на пристигането им в селото на краля-магьосник всякакви връзки с тях се прекъснаха. Блокирани от едурска магия, от вид, който досега не сме виждали. Много тревожни неща има тук. Много.
— Май трябва вече да тръгвам, Цеда. Докато още е светло.
— Съгласен. Но се върнете да ми кажете какво сте открили.
— Разбира се.
Пътеката, водеща към кариерите, се катереше на зигзаг към дълбея на склона на хълма. Шубраците от двете страни бяха засипани с бяла прах. В полумрака между дърветата врещяха кози.
Бъг спря да избърше влажната прах от челото си, после продължи.
Малко по-рано покрай него бяха минали два фургона, пълни с каменари, и от обезсърчения майстор дойде вестта, че отказват да работят повече на кариерата, поне докато положението не се оправи.
По невнимание се беше разтворила кухина, в която се оказало, че отпреди много, много време е било затворено някакво странно същество. Трима от каменарите били завлечени в дупката и писъците им не продължили дълго. Не по-добра съдба сполетяла и наетия некромант.
Бъг стигна до дълбея, спря и погледна в ямата на кариерата. Варовиковите й стени бяха изсечени дълбоко. Устието на разтворилата се кухина едва се виждаше до един от секторите, разработен отскоро.
Тръгна надолу и спря на двайсетина крачки от пещерата.
Изведнъж въздухът стана хапливо студен. Бъг се намръщи и седна на един варовиков блок. Пред очите му, вляво от кухината, теренът се покри със скреж, стесняваща се в клин откъм отвора и уширяваща се в другия край сред вихър от бяла мъгла. Чу се пращене на лед под нечии стъпки и след това, излязла сякаш от небитието, откъм уширяващия се край се появи фигура. Висока, гола от бедрата нагоре, със сиво-зеленикава кожа. Дълга, прошарена с бели кичури руса коса, спускаща се по раменете и гърба. Светлосиви очи с вертикални зеници. Бивни, увенчани със сребро. Женска, с натежали гърди. Носеше къса пола — единственото облекло освен мокасините с кожени връзки и широк колан с няколко кании с ножове.
Погледът й не се откъсваше от кухината. Женската опря ръце на бедрата си и въздъхна.
— Той не излиза — промълви Бъг.
Тя го погледна през рамо.
— Разбира се, че няма да излезе, щом съм тук.
— Що за демон е?
— Гладен и обезумял, но страхлив.
— Ти ли си го затворила там?
Тя кимна.
— Проклети човеци. Не могат да оставят нещата, каквито са.
— Съмнявам се, че са знаели, Джагът.
— Това не е извинение. Все копаят. Копаят тук, копаят там. Никога не спират.
Бъг кимна.
— Сега какво?
Тя отново въздъхна.
Скрежа в нозете й избуя на ръбести късове лед, които запълзяха към устието на кухината. Ледът бързо изпълни дупката. Камъкът наоколо заскърца, запука, разцепи се и откри под себе си здрави пластове лед. От него се затъркаля песъчлива земя и парчета варовик.
Бъг присви очи към странната фигура, затисната в средата на димящия лед.
— Калибарал? Блудния да ни вземе, Ловкиньо, радвам се, че реши да се върнеш.
— Сега трябва да му намеря друго място. Някакви предложения?
Бъг помисли малко и се усмихна.
Брис вървеше между две от порутените кръгли кули, като предпазливо заобикаляше падналите каменни блокове, полускрити в жилавата прежълтяла трева. Въздухът беше горещ и стаен, слънчевата светлина — като разтопено злато по стените на кулите. По пътя му в шумна паника се вдигаха рояци скакалци и той току поглеждаше надолу. Земята гъмжеше от живот. Насекоми, много от които никога не бе виждал, прекалено големи и тромави, с матови цветове, изпълзяваха от двете страни пред стъпките му.
След като и те бягаха, тревогата му не беше неоправдана.
Квадратната кула най-сетне се извиси пред него. Азатът. Освен примитивния архитектурен стил не я отличаваше почти нищо друго. Брис беше слисан от твърдението на Цеда, че една постройка от камък и дърво може да е разумно същество, да диша и да живее свой живот. Една сграда предполагаше строител, но Куру Кан твърдеше, че Азатът просто се издигнал от само себе си, сглобил се по своя собствена воля. А това вдъхваше подозрение към закона за причинността, който поколения схолари бяха постулирали като неотменима истина.