Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Не ми оставяш никаква надежда — каза Брис.
— Съжалявам за това. Но не търси надежда сред вашите водачи. Те са хранилищата на отровата. Интересът им към теб е само до това, доколко могат да властват над теб. От теб искат дълг и покорство и ще те залеят с езика на възбуждащата вяра. Те търсят следовници и горко на онези, които оспорват или изричат предизвикателство.
— Цивилизация след цивилизация, всичко е едно и също — продължи тя. — Едно нашепване, и светът пада под тирания. Наплашените винаги са склонни да преклонят глава пред предусещаната необходимост, във вярата си, че тази необходимост налага съгласие, а съгласието — определена стабилност. В един свят, оформен в съгласие, несъгласните изпъкват, лесно ги жигосват и се справят с тях. Не съществува множество от перспективи, няма диалог. Жертвата придобива облика на тиранина, уверен в себе си и безкомпромисен, и войните се плодят като вредни твари. И загиват хора.
Брис се взря в огнената стихия, поглъщаща доскорошния великолепен град. Не знаеше името му, нито цивилизацията, която го беше родила, но си помисли, че не това е важното.
— В твоя свят — продължи призрачната фигура — едно пророчество се доближава до своя азимут. Ще се извиси един император. Ти си от цивилизация, която приема войната като продължение на икономиката. Купищата кости се превръщат в основа на вашите търговски пътища и вие не виждате нищо нередно в това…
— Някои от нас виждат.
— Неуместно. Вашето наследство от унищожени култури само изрича своята истина. Вие възнамерявате да завладеете Тайст Едур. Вие твърдите, че всяко обстоятелство е различно, уникално, но обстоятелствата не са нито различни, нито уникални. Вашата военна мощ доказва добродетелността на вашата кауза. Но ще ти кажа следното, Брус Бедикт: няма такова нещо като предопределеност. Победата не е сигурна. Вашият враг изчаква, сред самите вас. Врагът ви се крие, без да му е нужна маскировка, понеже войнствеността и внушената заплаха са достатъчни, за да ви накарат да извърнете поглед. Врагът говори с вашия език, взима вашите думи и ги използва срещу вас. Осмива вашата вяра в истини, защото се е превърнал в арбитъра на тези истини.
— Ледер не е тирания…
— Ти приемаш, че вашата цивилизация е олицетворена във вашия мил и добронамерен крал. Не е. Вашият крал съществува, защото е преценено, че е приемливо да съществува. Управлява ви алчността, чудовищен тиранин, сияещ от злато. Тя не може да бъде надвита, само унищожена. — Махна отново към огнения хаос долу. — Това е единствената надежда за спасение, Брис Бедикт. Защото алчността убива себе си, когато няма какво повече да трупа, когато от безбройните легиони черноработници останат само грамади от кости, когато грозният лик на глада се види в огледалото… Богът е паднал. Сега се е присвил и сее опустошение. Възход и падение, възход и падение, и с всеки нов възход водещият дух е по-немощен, по-слаб, по-здраво прикован към визия, лишена от надежда.
— Защо този бог ни причинява всичко това?
— Защото не познава нищо друго освен болка и копнее само да я сподели, да я прехвърли на всичко, което живее, всичко, което съществува.
— Защо ми показа всичко това?
— Направих те свидетел, Брис Бедикт, на символа на вашата гибел.
— Защо?
Фигурата замълча за миг, после каза:
— Посъветвах те да не търсиш надежда от вашите водачи, защото те ще те подхранят само с лъжи. И все пак надежда съществува. Потърси я, Брис Бедикт, у оногова, който стои редом до теб, от странника от другата страна на улицата. Намери кураж у себе си, за да прекосиш улицата. Не гледай нито към небето, нито към земята. Надеждата съществува и нейният глас е състраданието и искреното съмнение.
Сцената започна да гасне.
Фигурата до него проговори за сетен път:
— Това е всичко, което исках да ти кажа. Всичко, което мога да ти кажа.
Той отвори очи и видя, че стои пред могилата. Денят вече гаснеше. Кетъл все така държеше ръката му с хладните си пръсти.
— Сега ще ми помогнеш ли? — попита тя.
— Обитателят на гробницата нищо не спомена за това.
— Никога не го прави.
— Буквално нищо не ми показа за себе си. Аз дори не зная кой е или какво е.