Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
И се смая от силата на волята, която го притегли. Помъчи се да надвие надигащата се паника, съзнаваше, че е безпомощен пред такава сила. И отстъпи.
Над него — преобразено небе. Болезнена, вихреща се зелена светлина, обкръжила дрипава черна рана, достатъчно голяма, за да погълне луна. Разкривени, изтерзани и накъсани облаци от безбройните спускащи се обекти, всеки от които сякаш се бореше с въздуха при падането си, като че ли този свят активно се съпротивляваше на нашествието. Обекти, изсипващи от същата тази рана, провиращи се надолу през небесните пластове.
Пред него се виждаше огромен град, израснал върху плоска равнина, с терасовидни градини и висящи пасажи. В другия му край имаше невероятно високи кули. От покрайнините на града във всички посоки се простираше земеделска земя, докъдето стигаха очите на Брис, и пред очите му над нея прелитаха странни сенки.
Отклони очи от този пейзаж, погледна надолу и разбра, че стои върху платформа от ръждивочервен пясъчник. Пред него надолу се спускаха стъпала, ред след ред, стотици, до широка алея с каменна настилка. От двете й страни се издигаха боядисани в синьо колони. Погледна надясно и видя стръмен скат. Стоеше върху плоския връх на пирамида и с изненада осъзна, че някой стои до него, от лявата му страна. Едва видима фигура, призрачна, с неразличими черти. Беше висока и като че ли се взираше нагоре в небето, съсредоточена в ужасната черна рана.
По земята вече падаха разни неща, изтътваха тежко, но съвсем не със скоростта, която би трябвало да са набрали. От сблъсъка между колоните долу отекна силен пукот и Брис видя, че там е кацнало масивно каменно изваяние. Чудновато звероподобно човешко същество, приклекнало и с дебели мускулести ръце, изпънати напред и обхванали пениса. Раменете и главата наподобяваха бик. Втори чифт крака, женски, се бяха увили около бедрата на мъжа-звяр, платформата, над която се беше надвесил, видя Брис, беше изваяна във форма на жена, лежаща на гръб под него. Някъде наблизо затрополиха десетки глинени таблички — но все пак бяха твърде далече, за да види дали по тях има писмо, макар да подозираше, че са изписани — поклащаха се като върху възглавници във въздуха, преди да кацнат разпръснати в дълга ивица.
Фрагменти от сгради — блокове от дялан варовик, крайъгълни камъни, кирпичени стени, плетени клони, замазани с глина. След тях — откъснати крайници, разкъсани и изцедени от кръв части от тела на добитък и коне, стадо — животните можеха да минат за кози, всичко изтърбушено, с провиснали черва. Тъмнокожи човешки същества — или най-малкото ръце, крака и торсове от тях.
Небето се изпълваше с бледи големи парчета, които се сипеха като сняг.
И от раната вече пропадаше нещо огромно. Загърнато в мълнии, и сякаш пищеше от болка — несекващи, оглушителни писъци.
В ума на Брис зашепнаха слова:
— Моят призрак, пуснат на воля да се скита, може би да гледа. Те воюваха срещу Каллор; беше достойна кауза. Но… това, което направиха тук…
Брис не можеше да откъсне очите си от виещото кълбо от мълнии. Виждаше вътре ръце и крака, горящите дъги се увиваха около тях като вериги.
— Какво… какво е това?
— Бог, Брис Бедикт. В собственото му селение, впримчен във война. Защото имаше съперничещи богове. Съблазни…
— Видение от миналото ли е това? — попита Брис.
— Миналото продължава да живее — отвърна фигурата. — Няма как да се разбере… докато стоиш тук. Как измерваме началото, края — за всички нас вчера е било днес, както ще е и утре. Не го съзнаваме. Или навярно го съзнаваме, но предпочитаме — за удобство, за да не се тревожи умът — да не виждаме. Да не мислим. — Вяло махване с ръка. — Някои казват, че били дванадесет мага, други — седем. Все едно е, защото те скоро ще станат на прах.
Грамадната сфера вече ревеше, издуваше се с ужасяваща скорост и пропадаше към земята. Брис разбра, че ще удари града.
— Така, в усилието си да наложат промяна над схемата, те унищожават себе си и собствената си цивилизация.
— Значи са се провалили.
Фигурата замълча.
А спускащият се от небесата бог удари: ослепителен блясък, взрив, който разтърси пирамидата под тях и раздра цепнатини по каменната алея долу. Димът се вдигна към небесата в огромен стълб и разцъфтя, загърна света в сянка. Стихиен вятър помете всичко с оглушителен вой, сниши дърветата из равнините и засъбаря колонадите. След миг дърветата лумнаха в пламъци.
— В отговор на предусетено отчаяние, подхранени от кипнала ярост, те свалиха един бог. И загинаха в това усилие. Значи ли това, че са се провалили в своя ход? Не, не говоря за Каллор. Говоря за тяхната безпомощност, породила желанието за промяна. Брис Бедикт, ако техните призраци стояха сега с нас, тук, в бъдещия свят, където обитава нашата плът, тъй че да могат да видят какво е донесло деянието им, щяха да разберат, че всичко, което целяха, трябваше да се случи. Онова, което бе оковано в земята, е изкривило стените на своя затвор. До неузнаваемост. Отровата му се е разпръснала навън и е заразила света и всичко, което живее на него.