Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Околният терен беше по-малко загадъчен, макар и много по-опасен. Изгърбените гробни могили в обраслия двор не можеха да се сбъркат с нищо. Тук-там имаше чворести криви изсъхнали дървета, израсли понякога на самия връх на земния насип, но по-често около него. Срещу входната врата започваше да лъкатуши пътека от каменни плочи, порталът беше белязан с два груби стълба от камък без хоросан, увити с диви лози и пълзящи храсти. Останките от ниска каменна стена обкръжаваха двора.
Брис спря. Портата бе вдясно, кулата — отляво. И веднага забеляза, че много от могилите са подровени поне от една страна, сякаш бяха изтърбушени отвътре. Трънаците по тях бяха изсъхнали, почернели като от гниене.
Погледа ги още миг, след което тръгна покрай стената към портала. Мина между двата стълба, стъпи върху първата плоча и тя се килна на една страна с глухо стържене. Брис залитна, замаха с ръце за равновесие и успя да се задържи.
До ушите му, някъде откъм входа на кулата, достигна тънък смях.
Той вдигна глава.
Момиченцето се появи от сянката на кулата.
— Познавам те. Преследвах онези, които те преследваха. И ги убивах.
— Какво е станало тук?
— Лоши неща. — Тя се приближи, оцапана с кал и раздърпана. — Ти приятел ли си ми? Трябваше да й помагам да остане жива. Но тя все пак умря и едни неща все се избиват помежду си. Освен онзи, когото избра кулата. Той иска да говори с тебе.
— С мен?
— С някой от моите възрастни приятели.
— Кои са твоите възрастни приятели?
— Мама Шурк, татко Техол, чичо Ублала, чичо Бъг.
Брис помълча.
— Как се казваш?
— Кетъл.
— Кетъл, колко души си избила през последната година?
Тя кривна глава.
— Не мога да броя повече от осем и две.
— Аха.
— Много по осем и две.
— И къде отиват телата?
— Нося ги тук и ги вкарвам в земята.
— Всички?
Момиченцето кимна.
— Къде е този твой приятел? Онзи, дето иска да говори с мен?
— Не знам дали е приятел. Ела с мен. Стъпвай където стъпвам аз.
Хвана го за ръка и Брис с усилие потисна трепета си от неприятно влажния допир. Извън каменната пътека, между могилите, земята се отместваше несигурно насам-натам при всяка предпазлива стъпка. Тук имаше повече насекоми, но от по-малко видове, сякаш в двора на Азат беше имало някакво прочистване.
— Никога не бях виждал такива насекоми — каза Брис. — Те са… големи.
— Стари, от времето, когато се е родила кулата — отвърна Кетъл. — Яйца в разровената земя. Тези, кафявите, като пръчки, с глави в двата края, са най-злите. Ядат пръстите на краката ми, когато много се заседя. И трудно се смачкват.
— А онези жълтите, с шиповете?
— Те не ме притесняват. Ядат само птичета и мишки. Тук.
Беше спряла пред една хлътнала могила, над която беше израсло едно от по-големите дървета в двора, странно прошарено на сиви и черни нишки; клоните и сухите вейки стърчаха по-скоро извити, отколкото под остри ъгли. Кората изглеждаше странно люспесто, като змийска кожа.
Брис се намръщи.
— А как ще разговаряме, щом той е там вътре, а аз — тук, горе?
— Той е затворен. Казва, че трябва да затвориш очи и да не мислиш за нищо. Както правиш, когато се биеш, така казва.
Брис се стъписа.
— Той ти говори сега?
— Да, но казва, че не е достатъчно добре, защото не знам достатъчно… думи. Думи и неща. Трябва да ти покаже. Казва, че вече си го правил.
— Изглежда, нямам никакви свои тайни — измърмори Брис.
— Не са много, затова казва, че и той ще направи същото в замяна. За да може да си вярвате един на друг. Донякъде.
— Донякъде? Така ли каза?
Тя кимна.
Брис се усмихна.
— Е, оценявам честността му. Добре, ще опитам.
И затвори очи. Хладната ръка на Кетъл остана в неговата, мъничка, плътта бе странно отпусната по костите. Той отдръпна мислите си от тази подробност. Всъщност по време на бой умът на боеца не беше празен. По-скоро ставаше едновременно хладно отчужден и разсъдлив. Съсредоточеност, предопределена от структура, съставена на свой ред от строги закони на прагматична необходимост. И поради това си наблюдателен, пресметлив и напълно лишен от чувства, като в същото време всичките ти сетива са будни.
Усети как постепенно се затвори в това познато и вдъхващо увереност състояние.