Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Какво ти направи горкият плъх, Сцинт? — жално попита Глистен.
Сцинт преглътна.
— Казах: съжалявам!
Техол се наведе към Бъг и прошепна:
— Ако можеш да бръкнеш на някого в очите…
— Трима сигурно ще се опълчат, господарю.
— Мога ли да предположа?
— Давай.
— Ормли, Бубърд и Ръкет.
— Впечатлен съм.
— Вие двамата какво си шепнете? — попита строго Оникс.
Техол й се усмихна и попита:
— Приемате ли офертата ми?
Брис намери Цеда в работния му кабинет, изгърбен над един обърнат с коремчето нагоре рак. Беше му свалил черупката и боцкаше органите с медни щипци. Ракът като че ли беше умрял.
Под котела зад Куру Кан бяха запалени горелки и капакът дрънчеше под напора на парата.
— Финад, тази система от органи е забележителна. Но аз се разсейвам. Не бива да го правя при тази критична ситуация. — Остави щипците на масата и вдигна рака. — Какво имаш да ми съобщиш?
Брис изчака Цеда да вдигне капака и да пусне рака в котела.
— Кулата Азат е мъртва.
Куру Кан намести капака и седна на стола си. Потърка очи.
— Какво физическо доказателство има за това?
— Малко, трябва да се признае. Но там, в двора, живее едно дете — отвърна Брис. — Кулата е била в нещо като връзка с него.
— Ролята на Пазача? Странно, че Крепостта е избрала дете. Освен ако първоначалният Пазач е умрял. Но дори тогава… странно.
— Има още — каза Брис. — Обитател на една от могилите е приел ролята на защитник. Детето, Кетъл, вярва, че е в състояние да унищожи другите — всички могат скоро да се измъкнат от затворите си.
— Значи Крепостта, в отчаянието си, е сключила сделка. Какво друго знае Кетъл за този обитател?
— Той й говори постоянно. Говори чрез нея също така. В момента е в капан. Не може да се измъкне от него и не, не знам как ще се реши това положение. Цеда, аз също говорих с непознатия.
Куру Кан вдигна очи.
— Проникнал е в ума ти? И какво ти показа?
Брис поклати глава.
— Не се опита да ме убеди в нищо, Цеда. Не изказа никакви доводи в своя защита. Само ме направи свидетел на едно събитие, много отдавнашно, струва ми се.
— Що за събитие?
— Свалянето на един бог. От кадър магьосници, никой от които не е надживял ритуала.
Куру Кан се ококори.
— Съществено ли е? Блудния да ме благослови дано, надявам се да не е.
— Знаете ли нещо за това, Цеда?
— Боя се, че недостатъчно, Финад. И този непознат е бил свидетел на ужасната сцена?
— Бил е. Неизбежно, както каза.
— В такъв случай трябва да е живял много дълго.
— Представлява ли заплаха?
— Разбира се. Никой тук не може да устои на силата му според мен. А ако приемем, че наистина е в състояние да унищожи всички други обитатели на двора, въпросът, пред който се изправяме, е: след това какво?
— Твърде смело допускане според мен, Цеда. Да убие другите. Защо ще държи на уговорката, след като Азатът вече е мъртъв?
— Трябва да вярваме, че Крепостта е избрала мъдро, Финад. Имате ли съмнения?
— Не знам. Два меча. Склонен съм да отстъпя пред молбата му.
Цеда кимна замислено.
— Съгласен. Вие безспорно сте мислили да намерите нещо в оръжейната. Но за индивиди като този едно нормално оръжие няма да стане, дори да е от ледерийска стомана. Не, трябва да отидем в личното ми хранилище.
— Не знаех, че имате лично хранилище.
— Естествено, че имам. Един момент. — Куру Кан стана и се върна при котела. Извади рака с дълги щипци. — Ах, идеално. Мисля, че може да се остави да поизстине. Елате с мен.
Брис си беше мислил, че познава буквално всяко кътче в стария дворец, но подземните стаи, през които го преведе Цеда, се оказаха напълно непознати, въпреки че по пътя не преминаха през нито една скрита врата. Според картата в ума на Брис се намираха под реката.
Влязоха в ниско помещение с покрити с рафтове стени. На рафтовете имаше стотици оръжия. Брис беше взел пътьом един фенер и сега го окачи на куката на една от таванските греди и пристъпи до един рафт, отрупан с мечове.
— Защо частна колекция, Цеда?
— Интересни са. Някои са антики. Очарован съм от техниките на изковаване, особено тези на чужди народи. Освен това в тези оръжия е вложена магия.
— Във всички? — Брис откачи от куките едно от оръжията, отговарящо почти точно на описанието, предадено му от Кетъл.
— Да. Не, това го върнете на мястото му, Финад. Прокълнато е.
Брис го остави.
— Всъщност всички са прокълнати — продължи Куру Кан малко притеснено. — Виж, това може да се окаже проблем.
— Може би все пак трябва да отида в обикновена оръжейна…
— Търпение, Финад. Естеството на проклятията е такова, че може да се намери разумно решение. Два меча ли казахте?