Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Яде и пи, без да прекалява с нищо, и когато около два часа по-късно най-сетне приключиха с обяда, облегна се в стола си и остави домакина да говори.
А той точно това и стори — приказваше ли, приказваше, разправяше му за отношенията си с различните манастири на Хонс-де-Беер, та дори със Сейнт Бругалнард в далечен Алпинадор. Брат Правда добре разбираше, че от него се очаква да се покаже впечатлен и той положи немалко усилия да си придаде заинтригуван вид, докато минутите бавно се точеха. Доси като че ли нямаше никакво намерение да спира и прекъсваше „вълнуващите“ си разкази, само за да се оригне звучно; толкова бе погълнат от чувството за собствената си значимост, че почти бе забравил за събеседника си. Сигурно, помисли си монахът, беше свикнал при него да идват хора в нужда, хора, които го молеха за помощ или услуга, и просто нямаха друг избор, освен да го слушат безропотно, преструвайки се, че наистина им е интересно. Ето как Доси дори не предполагаше колко досаден и смешен е в действителност.
Ала брат Правда също имаше нужда от него или поне предполагаше, че търговецът може и да успее да му помогне, затова остана да седи край масата и да го слуша търпеливо, дълго след като слънцето залезе.
Най-сетне, толкова внезапно, че монахът едва не подскочи на стола си, така неочаквано го извадиха от полусъненото му състояние, Доси заяви, че е време да получат някои отговори и че най-добре било да го сторят на тъмно.
Въпреки че наостри уши, в действителност брат Правда не очакваше да научи кой знае какво. Глупакът сигурно щеше да използва хематита, за да се всели в телата на неколцина кръчмари от бедняшките квартали и така преобразен, да поразпита за „лудия монах“.
Каквито и съмнения да имаше монахът, все пак последва домакина си в кабинета с дъбовото писалище. След като нареди на слугата си да донесе още един стол и да го сложи пред бюрото, Доси подкани гостенина си да седне и да се отпусне.
— Мога и аз да отида — предложи той, ала изражението му красноречиво говореше, че никак не му се ще да го прави.
Брат Правда продължи да седи безучастно, сякаш случващото се около него не го интересува особено.
— А защо сам не провериш? — предложи търговецът, сякаш току-що се бе сетил за тази възможност. — Какво ще кажеш да отидеш ти?
— Да отида?
— За да намериш отговорите, които търсиш.
— Не знам за какво място ми говориш — призна брат Правда. — Единственото, което знам, е, че притежаваш магически камък.
— О, тук става въпрос за нещо много повече! — подразни го Доси и като бръкна под ревера на скъпата си сива жилетка, извади голяма декоративна карфица и я поднесе към очите на госта си.
Сега вече на монаха му беше много по-трудно да се преструва на безразличен. Както и предполагаше, камъкът в средата беше хематит, овален, наситеносив и съвършено гладък. Около него обаче, впримчени в златната обковка, имаше десетина кръгли, прозрачни кристалчета. Брат Правда не можа да ги различи веднага (не на последно място, защото не бяха от един и същ вид), ала в едно беше сигурен — те всички бяха надарени с магия и по някакъв начин бяха свързани със свойствата на хематита.
— Мое творение — похвали се търговецът. — Най-забавното на камъните е да измислиш как точно да ги съчетаеш, нали?
„Най-забавното“, повтори си монахът наум и усети как с всяка изминала минута омразата му към наглия глупец и пренебрежението му към такива свети неща като камъните, нараства.
— Най-обикновен кварц — обясни Доси и поглади ръба на брошката. — За проницателен взор.
Гадателски камък, спомни си най-сетне брат Правда; постепенно започваше да разбира за какво става въпрос. С помощта на прозрачния кварц човек можеше да види много, много надалеч, а ако съчетаеше силите му с тези на хематита…
— Тази брошка ще те отведе там, където ще откриеш всички отговори, които ти трябват — увери го Доси. — Място, за което знам само аз. Домът на един приятел, един много могъщ приятел, от който дори старият Маркварт би се впечатлил.
Напълно погълнат от възможностите, които думите на търговеца разкриваха пред него, монахът почти не чу поредното пренебрежително споменаване на абата. Любопитството му отдавна бе отстъпило място на тревога — със самото си същество усещаше, че този път се е натъкнал на нещо наистина опасно. Припомни си уплахата, с която търговецът едва-едва бе предложил сам да отиде до това загадъчно място, а по лицето му се смесваха краен ужас и тръпно вълнение. Кое ли създание можеше да предизвика такава реакция? Какво ли имаше в края на това духовно пътешествие?