Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Бежанците рядко гледаха нагоре.
— Цял ден си тук — продължи Тиндуил. В помещението бе доста тихо, като се имаше предвид колко хора са настанени тук. Чуваше се само пукотът на горящи съчки; бежанците лежаха свити под одеялата.
— Има много ранени — каза Сейзед. — Опитвам се да им помогна с каквото мога. Не съм единствен. Кралят прати и други. Лорд Бриз също е тук и Усмирява отчаянието на тези хорица.
Сейзед кимна към близкото кресло. Бриз седеше и се преструваше, че чете. Със сакото и жилетката изглеждаше някак не на място в тази обстановка. Но въпреки това присъствието му казваше нещо забележително, поне според Сейзед.
„Тези нещастни хора — помисли той. — Животът им е бил ужасен под гнета на лорд Владетеля. А сега дори малкото, което са имали, им е отнето“. При това не бяха никак многобройна група — едва четиристотин, спрямо десетките хиляди, обитаващи Лутадел.
Какво щеше да стане, когато складовете за храна се изпразнеха? Носеха се слухове за отровени кладенци, а Сейзед бе дочул, че същото е сполетяло и част от храните. Каква участ очакваше тези хора? Колко дълго щеше да продължи обсадата?
Нещо повече, какво щеше да се случи, когато обсадата приключи? Когато армиите се хвърлят да избиват и плячкосват? Какви нещастия щяха да донесат войниците, докато търсят скрития атиум?
— Ти наистина милееш за тях — отбеляза тихо Тиндуил.
Сейзед се обърна към нея.
— Не толкова, колкото би трябвало, предполагам.
— Така е. Виждам го. Объркваш ме, Сейзед.
— Изглежда, имам дарбата да го правя.
— Виждаш ми се уморен. Къде е бронзовият ти металоем?
Изведнъж Сейзед усети умората. Беше я пренебрегвал досега, но думите на Тиндуил я вдигнаха като приливна вълна, която го заля.
Той въздъхна.
— Използвах част от запаса за бодрост, докато бързах към Лутадел. Нямах търпение час по-скоро да стигна тук… — Спомни си за забравените проучвания. С всички проблеми на града и след пристигането на бежанците нямаше никакво свободно време. Освен това вече беше превел отпечатките. Сега оставаше най-трудната част — да потърси препратки в други творби, ключове за изследванията си. Но сигурно нямаше да има време дори…
Намръщи се, забелязал странното изражение на Тиндуил.
— Е, добре — въздъхна тя. — Покажи ми.
— Какво да ти покажа?
— Това, което си открил. И заради което си пробягал цели две области. Покажи ми го.
Изведнъж Сейзед усети, че му просветва. Изчезна умората, тревогата, дори тъгата.
— С най-голяма радост — каза той.
„Още една добре свършена работа“ — помисли Бриз и се поздрави, докато наблюдаваше двамата терисци, които тъкмо напускаха склада.
Повечето хора, дори благородниците, разбираха погрешно Усмиряването. Смятаха го за нещо като контрол върху ума и дори по-добре запознатите бяха убедени, че е натрапнически акт, отвратителен по своята същност.
Бриз никога не го бе смятал за нещо такова. Усмиряването не беше натрапничество. Ако го определяха така, същото беше и физическата близост с друг човек. Усмиряването, когато се осъществяваше правилно, не беше по-различно от това някоя жена да носи къса рокля или да говори със заповеднически тон. Тоест все действия, които провокират у хората естествена реакция.
Ето например Сейзед. Нима беше „натрапничество“ да се овладее част от страха му, за да може по-успешно да изпълнява задълженията си? Погрешно ли беше да се отнема част от болката му — съвсем мъничко, — за да се справя със страданието на другите?
Тиндуил бе дори по-добър пример. Вероятно някои биха нарекли Бриз натрапник, че се е месил в чувството й за отговорност, че е повлиял на разочарованието й, когато срещна Сейзед. Но Бриз не бе предизвикал чувствата, които разочарованието потискаше. Чувства като любопитство. Уважение. Обич.
Не, ако Усмиряването не беше нищо повече от „контрол на ума“, Тиндуил щеше да се раздели със Сейзед веднага щом двамата излязоха от сферата на неговото влияние. Но Бриз знаеше, че няма да го направи. Налагаше се да бъде взето важно решение и не Бриз щеше да го вземе. Този момент нагряваше от седмици и до него щеше да се стигне с или без Бриз.
Той просто бе ускорил нещата.
Усмихна се доволно и извади джобния си часовник. Имаше още няколко минути и той се облегна назад и изпрати нова вълна на общо Усмирение, за да намали болките и страданията на бежанците. Когато се съсредоточаваше едновременно върху много хора, не можеше да е конкретен във въздействието си — някои щяха да усетят само леко изтръпване, когато вълната преминаваше през тях. Но като цяло групата щеше да се почувства по-добре.
Не четеше книгата. Всъщност не можеше да разбере как Елънд и останалите могат да прекарват толкова много време над книгите. Скучни и досадни вещи. Бриз успяваше да прочете нещо само ако наоколо нямаше никакви хора. Вместо това се върна към прекъснатото си занимание отпреди Сейзед да му привлече вниманието. Оглеждаше бежанците и се опитваше да определи чувствата на всеки от тях.