Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Уви, рано или късно Иван трябваше да вдиша. А Тедж току-що се беше скрила от погледа му, нищо че той пристъпваше странешком към отвора и протягаше врат да я зърне. Пое си дълбоко дъх през филтриращата маска, сгъна се и влезе последен.
Арките се бяха пръснали из помещението, вдигнали високо химическите си фенерчета. Бункерът беше голям, но не огромен — някъде осем на десет метра. Имаше стълбище обаче, видя Иван, към някакво по-долно ниво. Помещението беше пълно с кутии, сандъци и кошове с капаци, някои оставени директно на пода, върху и под пейки, бюра и столове, други подредени на спретнати купчини — тези до стената се редяха почти до тавана, — трети нахвърляни върху тях сякаш в последния момент. Фин слой прах покриваше всичко, навярно проникнал през един затрупан с камънаци и отломки отвор в другия край на помещението, но извън това мястото изглеждаше недокоснато — такова, каквото е било в деня на запечатването си. Иван се запита разсеяно дали в дробовете му не влиза въздух отпреди сто години и дали в този въздух няма някоя и друга молекула, издишана от принц Ксав или лудия принц Юри — поправка, по онова време още не е бил луд, — или от друг някой прочут бараярски предтеча.
Лейди гем Естиф се оглеждаше доволно; качи се на един сандък и свали маската си. Повечето Арки последваха примера й. Иван реши да не сваля своята, също като — забеляза притеснено — Амири биолога.
— Смятам, че тук вече можем да говорим нормално, без да шепнем — обяви на всеослушание възрастната дама. — Но и без да викаме, крещим и тропаме, разбира се.
Без да крещим, да. Добре, че му го напомни. Защото Иван току-що си беше дал сметка, че е загубил най-големия бас в живота си напоследък… и разнородните последствия от този факт заплашваха да задръстят измъченото му въображение. Но той поне не търчеше алчно из помещението като джаксънианците…
— Това е доста тежко. — Смарагд вдигна една пластмасова кутия от една купчина и я разклати леко. Нещо вътре се плъзна. — Дали е злато, как мислите?
Тедж, Риш и Гъли се събраха около нея; Иван надникна любопитно над раменете им точно когато Смарагд вдигаше капака. Вътре имаше друга кутия, правоъгълна, от хубаво полирано дърво. Златната ключалка се отвори под натиска на зелените й пръсти, капакът се вдигна и разкри облицованата с кадифе вътрешност.
— О — възкликна разочаровано Риш. — Комплект стари ножове.
Тедж извади един и го вдигна под светлината на фенерчето си.
— Доста изящна направа…
Най-сетне успял да огледа добре ножовете в кутията, Иван се пресегна и го взе от ръката й. Собствената му ръка трепереше от вълнение.
— Това е печатен кинжал от времето на Изолацията. Ето го графския герб на дръжката… мили боже, всичките са такива. — Под горната табличка с двайсет кинжала имаше още една… и още една. Иван спираше по един поглед на гербовете — Воринис, Вортала, Ворфолс, Ворлупулос… мама му стара, имаше и Воркосиган, както и… да, и Ворпатрил… беше като поименна проверка на стария Съвет на графовете. — Това е пълен комплект. Пълен комплект печатни кинжали от всичките шейсет графства отпреди стотина години. — Някой гем-офицер с отличен вкус си беше спретнал колекцийка…
— Имат ли някаква стойност? — попита наивно Тедж. — Не ми изглеждат чак толкова хубави.
— Обикновен ворски печатен кинжал от времето на Изолацията върви от десет хиляди марки нагоре. И доста повече, ако собственикът му е бил прочут с едно или друго. Десет пъти повече, ако е бил на граф или принц. Братовчед ми Майлс притежава един, който е на практика безценен. — И който използваше да си отваря писмата, спомни си Иван. — Пълен комплект… с неоспорим произход… — Опита се да направи сметката през шемета в главата си. — Шест до десет милиона?
— Бараярски марки или бетански долари? — попита Шив.
— Без значение — каза Иван. Беше потресен. Със закъснение си даде сметка, че е трябвало да каже: „О, обикновени стари ножове, доста ръждясали. Ако не ги искате, мога да ги взема аз…“
И това беше само първата кутия. В бункера имаше стотици…