Сделката на капитан Ворпатрил

— Какво знае?

Иван се почувства като глупак. Мда, изобщо нямаше да е забавно.

— Бункерът е бил открит и изпразнен преди десетилетия, още по времето, когато се е строяла централата на ИмпСи. Още си е там, да, но в него няма нищо. Саймън ви е заложил капан. — „Невестулското му копеле“.

— Не! — заяви троснато тя. А после в гласа й се промъкна нотка на съмнение: — Не може да бъде. Баба щеше да знае. И Баронесата.

— Вярно е. Бункерът е празен. — „Капан без примамка“.

— Не е вярно. — Тедж ставаше истинско магаре, когато решеше да се инати.

— Вярно е.

— Не е! — Челюстта й, стисната като менгеме, се разтвори, колкото да пропусне: — И аз мога да ти го докажа.

— Как?

— Няма да ти кажа. — Ставаше все по-добра в хитруването, може би заради усилната практика напоследък. — Но ще ти предложа сделка. Или… бас, ако щеш. Ако това ти се струва по-бараярско.

— Каква сделка? Или бас?

— Ако лабораторията… бункерът е празен, ще направя каквото поискаш.

Това включваше ли да остане на Бараяр? Можеше ли Иван да превърне тази игра в средство да задържи Тедж? Овладя се миг преди думите да са излетели от устата му — не знаеше дали Тедж ще ги възприеме като скъпоценни камъни, или като крастави жаби.

— А ако не е?

— Ако не е празен, тогава ти ще направиш каквото аз поискам. — Тя се намръщи замислено. — Звучи равностойно, нали така?

— А ти… какво би поискала? — Човек трябваше да действа предпазливо с джаксънианците и техните сделки. Иван го беше научил от собствен опит.

— Ъъ… — Явно не беше очаквала точно този въпрос, но пък мислеше бързо. — За начало… да помогнеш с пренасянето. Ти си голям и силен. И… и да си мълчиш. За всичко, което видиш и чуеш. И без намеци, имай предвид. Пълно мълчание по въпроса. А след това… може да има и още.