Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Слаба утеха. — Висбрук удари лъснатите токове на ботушите си и отдаде чест.
Остана за момент така, после се обърна и без да каже и дума повече, тръгна към вратата. Скърцането на подметките му заглъхна в коридора.
Глокта се обърна към Кадия.
— Противно на това, което току-що казах на генерала, съветвам ви да предадете града при първа възможност.
— След всичко това? — уморените очи на Кадия се извъртяха към тавана. — Чак сега?
— Точно сега. Може пък императорът да реши да прояви милост. При всички положения не виждам никаква полза за вас да продължавате да се биете. При сегашното положение все още имате основа да преговаряте. Може да успеете да договорите някакви условия.
— Това е, значи, моята утеха? Милостта на императора, така ли?
— Само това мога да предложа. Не ми ли казахте тъкмо вие: когато си се изгубил в пустинята…
Кадия кимна.
— Независимо как ще се развият нещата, искам да ви благодаря.
— Да ми благодариш ли, глупако, на мен? Защо? За това, че разруших града ви, а сега ви оставям на милостта на императора?
— За това, че проявихте известно уважение към нас.
— Уважение? — прихна Глокта. — Според мен просто ви казах това, което искахте да чуете, за да получа онова, което исках.
— И така да е. Благодарността не струва нищо. Бог да е с вас.
— Там, където отивам, бог няма да дойде — подхвърли тихо Глокта, докато Кадия излизаше с бавна, провлачена походка от залата.
— Обратно в Адуа, а, началник? — усмихна се широко Коска.
— Обратно, както казахте, в Адуа. Обратно в Палатата на въпросите. Обратно при архилектор Сълт. — Мисълта никак не го радваше.
— Може би там ще се срещнем отново.
— Дали? По-вероятно е да те заколят наред с останалите защитници на града. Това ще сложи край на надеждите ти за нова среща.
— Едно съм научил досега, че винаги има надежда. — Той се отблъсна от стената и небрежно сложил ръка на дръжката на сабята си, тръгна с енергична походка към вратата. — Мразя да губя добър работодател.
— И аз мразя да ме губят. Но за всеки случай се подгответе за разочароване. Животът е пълен с разочарования. А краят му обикновено е най-неприятното от всички.
— Добре тогава. Щом един от двама ни трябва да е разочарован. — Застанал на прага, Коска се поклони позьорски и олющената позлата на някога великолепния му кожен нагръдник проблесна под сноп слънчеви лъчи от прозореца. — За мен беше чест.
Глокта седеше на леглото, прокарваше език по дупките във венците си и масажираше болния си крак. Огледа спалнята си. По-точно спалнята на Давуст. Ето оттам старият магьосник ми изкара акъла посред нощ. Там стоях и гледах как градът гори. А тук едва не бях изяден от четиринайсетгодишно момиче. Ех, спомени…
Изправи се с изкривено от болка лице и отиде до единствения сандък с лични вещи, който беше донесъл в Дагоска. А ето тук подписах разписката за един милион марки, предоставени от банкова къща „Валинт и Балк“. Извади от джоба си кожения калъф, който му беше дал Мотис. Половин милион в скъпоценни камъни, почти недокоснат. Изпита отново онова силно изкушение да го отвори, да зарови ръка в него и да почувства как хладното, твърдо, потракващо нежно богатство се процежда през пръстите му. Устоя с известно усилие, с още по-голямо се наведе, повдигна част от дрехите си и мушна отдолу кожения калъф. Черно, черно и пак черно. Наистина трябва да си поразнообразя гардероба…
— Тръгваш си, без да се сбогуваш, а?
Глокта подскочи, изправи се рязко и от пронизалия гръбнака му спазъм почти щеше да повърне. Посегна да затръшне капака на сандъка, точно навреме, за да успее да се свлече отгоре му, преди кракът му да се подгъне. На прага стоеше Витари и гледаше намръщено.
— Мамка му! — изсъска задъхан той и от дупките в зъбите му полетяха слюнки.
Левият му крак беше изтръпнал и безчувствен като дърво, а десният щеше да се пръсне от пронизваща болка.
Тя пристъпи напред и присвитите й очи се плъзнаха вляво и вдясно. Проверява дали има някой друг в стаята. Явно пак ще си говорим насаме. Витари бавно затвори вратата и сърцето на Глокта ускори ритъм не само от болките в крака. Ключът изтрака в ключалката. Само двамата. Леле, колко вълнуващо.
Тя мина мълчаливо по килима и дългата й черна сянка се плъзна към Глокта.
— Мисля, че имахме уговорка — изсъска изпод маската си.
— Аз също — сопна се Глокта, докато се опитваше да заеме малко по-достойна поза. — Но получих бележчица от Сълт. Иска ме обратно. Мисля, че и двамата знаем защо.