Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А откъм ковачницата дойдоха трима мъже с изпотени тела, черни като от лъскав обсидиан — черни като водата на горското езеро, до която княз Слав не успя да достигне. И те преплетоха пръсти за поздрав с княза; и дланите му почерняха, а върху черното изби червената капка на кръвта, която все течеше от раничката на шипката. И князът усещаше необяснимо щастие. А княз Пребънд беше мрачен.
Старейшината Яроволк каза:
— Нека не влизаме още в общия дом. Старейшината на холмгородските търговци, Радагаст, син на Ардагаст, като научи, че двамина подунавски князе ми гостуват, поиска да ви срещне. Чакам го да дойде по пладне.
Княз Пребънд се учуди и каза:
— Как? Старейшината е научил в Холмгород, че аз съм тук, и е успял да дойде от Холмгород до тебе?
А Холмгород беше далече, далече през неизбродими лесове и пътят дотам вървеше по реките, но беше дълъг и труден. Яроволк се засмя и каза:
— Не, но Радагаст гостуваше на полянския княз в Киев и там е научил.
А Пребънд попита:
— Откъде ти пък знаеш що ще стори Радагаст и че ще дойде тъкмо днес по пладне?
Яроволк каза на двамината князе:
— Елате с мене.
И те тримата се изкачиха на дървената вишка, която не беше нищо друго, освен гълъбарник. И безброй гълъби се въртяха около тях, когато се качваха по скриптящата стълба, а когато стъпиха на площадката, гълъбите накацаха най-напред по раменете и главата на Яроволк, пък после и по раменете на двамината князе. А на площадката имаше едно босоного хлапе, което се поклони смутено на князете и се свря в един ъгъл, да не им се пречи. И лъкът, който държеше, беше по-висок от него и не можеше да се свие, та стърчеше над него.
И Яроволк каза, като милваше гълъб в ръцете си:
— Ето моите и на другите старейшини крилати гонци. С медно пръстенче върху крачето на гълъба се закрепя парченце брезова кора, а на брезовата кора се пише писмо.
И той посочи десетина клетки, наредени около площадката. А гълъбарникът, клетките и площадката бяха украсени с везано дърво като къщички от приказка. И във всяка клетка имаше гълъби, които ходеха неспокойно нагоре-надолу, гледаха през пръчките, та искаха да полетят. Яроволк каза:
— Ето — това е клетката с гълъбите на радимичите. Тези гълъби са смоленски, тези волински, тези са от поляните, тези от вятичите. Вижте, дори клетките са различни. Ето, полянските са от върба. А моите клетки и моите гълъби са пръснати навред по славянските гори. Ако искаш, да пратим три гълъба до Холмгород и да пишем, че старейшината Радагаст е дошъл при старейшината Яроволк. Ако някой го търси, да прати мои гълъби.
А княз Пребънд попита:
— С какво писмо пишеш?
А Яроволк отговори:
— Не си ли виждал нашите, рошките знаци?
И княз Пребънд замълча. А после попита:
— Защо пращаш три гълъба?
Яроволк му посочи небето. И каза:
— Погледни ги.
А в небето плуваха три орела и единият жаловито крещеше. И орлите лежаха в небето с разперени крила или ги сбираха и се гмуркаха надолу, но пак разперваха крила, сякаш се къпеха в небето. И орелът, който крещеше, слизаше ниско и се плъзгаше над нивите край гората. А в синьото небе се виждаше черен, и пред гората се виждаше сребърносив. И ако човек за миг само го изтървеше от поглед, когато летеше над нивите, намираше го отново в небето, да се къпе в топлия дъх на гората, който се вдигаше нагоре към слънцето.
И Яроволк каза:
— Много са ястребите и соколите над нашите гори. Дори се иска щастие от три гълъба един да се върне в своето гнездо.
А Пребънд рече:
— Ала се връщат, нали?
Яроволк рече:
— Всички. Освен изядените. А този сополивко хем пази гълъбите с лък в ръка, хем тръби с рог, ако види нещо над селото. В гората, все едно, нищо не може да види.
И наистина — гората се простираше наоколо като зелено море. Какво ставаше във водите на това море, под покрива на най-горните слънчеви клони, това знаеха само горските божества. От гората излизаха едните катерички, които се мятаха като къси гъвкави змии в окрайнината на човешката поляна. А нивите и хижите на поселището бяха като остров сред морето на гората.
Яроволк рече на хлапето:
— Я надуй рога, да видя дали можеш.
И хлапето се измъкна иззад клетките, където се беше сгушило, и подире си изтътри огромен рог, висок колкото него, може би от гигантски вол, а може би от незнайно животно. И като сложи широкия край на рога върху дърветата на площадката, хлапето взе да надува другия край.
Има свирки, които запяват, щом ги докоснеш. Дори има такива, дето свирят, преди да ги надуеш. Но този славянски рог не беше такъв. Най-напред се надуха бузите на хлапето, а после то цялото сякаш се наду. И нищо. Сякаш дъхът на детето се стопяваше в рога.